— Ти никога ли не си имал желанието да се предадеш на безумието, Рой?
Пред мисления взор на Къмплейн въпреки желанието му се появи картинка: той бяга по Кабините с нажежен парализатор в ръка и всички със страх и почит се отдръпват пред него и го оставят господар на положението. Много от най-уважаваните мъже, в това число и брат му Грег, бяха обхванати от безумие, което се бе изразило в дива ярост и след като си пробиваха път през тълпата, изчезваха в ненаселените райони, живееха там в самота или се присъединяваха към други племена от страх пред завръщането и очакващото ги наказание. Той знаеше, че заслужава не по-малко уважение, но подобна идея не би трябвало да излиза от един духовник.
Нещо подобно би препоръчал и доктор на безнадеждно болен, но не и свещеник, длъжен да съхранява духа на племето и още в зародиш да гаси подобни изблици.
За пръв път в главата на ловеца се мярна мисълта, че Марапер също е достигнал някаква преломна точка в живота си и също се стреми към нещо неизвестно и неразбираемо и се опитва да разгадае нещо непознато.
— Погледни ме, Рой. И ми отговори.
— Защо ми приказваш така?
Той се изправи и седна. Тонът на свещеника го обезпокои.
— Аз трябва да знам какво всъщност става с тебе.
— Ти знаеш какво се казва в Литанията: „Ние произлизаме от скотовете и дните наши преминават в непрестанен страх.“
— Ти вярваш ли в това? — поинтересува се Марапер.
— Разбира се. Така е предначертано в Науката.
— Нужна ми е твоята помощ, Рой. Ти ще дойдеш ли с мен, ако тръгна извън границите на Кабините през Джунглата?
Това бе казано тихо и бързо, така тихо и бързо, както биеше изпълненото със съмнения сърце на Къмплейн. Той дори не се опита да стигне до някакъв извод, дори не се опита да вземе смислено решение, веднага трябваше да се вслуша в инстинктите, защото разумът знаеше прекалено много.
— Това изисква мъжество — каза той след дълго мълчание.
Свещеникът се потупа по дебелите бедра и нервно се прозя, като издаде един звук, доста наподобяващ писукане.
— Не, Рой, ти лъжеше точно така, както са го правили поколения лъжци преди тебе. Тръгнем ли си оттук, това означава само бягство, опит да се измъкнем от отговорност, която обществото ни налага като възрастни. Ние ще се измъкнем скришом, а това, мое момче, означава, да се отдадем на вечния стремеж за връщане към природата, неволното желание да се отдадем на начина на живот на прадедите ни. Така че в крайна сметка това си е чиста проба страхливост. И така, ще тръгнеш ли с мен?
Някакво скрито значение на тези думи подкрепи Къмплейн във взетото решение. Той ще тръгне! Той ще избяга от тази преграда, която все не успява да преодолее. Изправи се от кревата и се постара да скрие решението от внимателния поглед на Марапер, докато не му разкаже по-подробно за пътешествието.
— И какво, свети отче, ще правим с теб в тези гъсталаци?
Свещеникът заби пръст в ноздрата на големия си нос, а после внимателно загледа ръката си.
— Няма да бъдем сами. С нас ще дойдат още достойни хора. Те вече са готови. Теб те обезчестиха, оставиха те без жена. Какво имаш да губиш? Искрено искам да се съгласиш, за твое благо наистина, макар и да предпочитам да ме съпровожда някой по-сговорчив, макар и не така зорък с очите като тебе, ловеца.
— Кои са те, Марапер?
— Ще ти кажа само ако се съгласиш да тръгнеш с нас. Ако ме предадете, то стражите ще ни прережат с удоволствие гърлата, на всички ни и особено на мен.
— А накъде ще се насочим? Какво ще правим?
Марапер бавно стана и се протегна. Почеса се с показалеца по косите и едновременно с това се постара да придаде на лицето си най-тайнственото изражение, на което бе способен, вдигна едната си пухкава устна нагоре, а другата спусна така, че устата между тях започна да напомня завързано на възли въженце.
— Върви, сам знаеш къде, Рой, щом нямаш доверие на ръководството си. Ти си като жена, само гримасничиш и питаш. Ето какво мога да ти кажа: моите планове са така велики, че надхвърлят възможностите на твоя разум. Власт над кораба! Ето какво ми трябва, а не просто някоя глупост. Пълна власт над целия кораб. Ти даже не можеш да разбереш какво всъщност означава това!
— Не смятам да се отказвам — измърмори Къмплейн.
Той се беше объркал от войнствения вид на свещеника.
— Значи идваш с нас?
— Да.
Без да каже нито дума, свещеникът му стисна ръката, а лицето му просия.
— Е, сега кажи ми кои са те — напомни Къмплейн и сам се изплаши от избора си.
Марапер пусна ръката му.