Свещеникът по ред се вглеждаше във всеки един, сякаш проверяваше дали всички са на мястото си. Под погледа му те присвиваха очите си като четири сънени сови.
— Ние вече приехме тези условия — нетърпеливо забеляза Фармър. — Какво повече искаш от нас? Да ти целуваме и подметките ли?
Независимо, че по този начин изказа общото мнение, останалите трима започнаха да мърморят против него. По-леко им беше да стоварват раздразнението си на него, отколкото на свещеника.
— Подметките ми ще целуваш само когато заслужиш правото си на тази награда — заяви Марапер. — Надявам се, че не само ще започнете да ме слушате без дискусии, но ще прекратите и взаимните си спречквания. Не разчитайте, че ще ви дразня самолюбието или други подобни глупости. Не искам промени в догмите на Науката. Ако ни се наложи да се отправим в Дългото Пътуване, то ще го направим по най-правилния начин. Но не може да си позволим постоянни разпри и кавги — хубавите времена в Кабините свършиха безвъзвратно. Някои от опасностите, които ще срещнем, са ни известни: мутанти, Чуждите, други племена и, накрая, странните хора от Носа. Но не се съмнявам никак, че ни очакват и опасности, за които нямаме никакво понятие. Ако изпитвате неприязън към някого от спътниците си, запазете това чувство за неизвестното, което ще срещнем. Ще ни се наложи! — Марапер ги изгледа изучаващо. — Закълнете се! — заповяда той.
— Всичко това е така мило — избърбори Уентъдж. — Съгласен съм, разбира се, но това означава, че напълно се отказваме от собствената си личност. Ако ти го очакваш от нас, то и ние очакваме нещо от тебе, Марапер. Да прекратиш най-после това дърдорене. Чисто и просто ни кажи в какво се заключава работата и ние ще знаем какво се иска от нас, но ни избави да слушаме тези твои нравоучения.
— Напълно правилно — бързо добави Фармър, преди да се разгори нова дискусия. — Господи, да се закълнем и да свърнем в страничния коридор.
Те се съгласиха да пренебрегнат правото си на ругатни и след свещеника започнаха да се промъкват през преплетените растения. Марапер в движение извади от бездънните си джобове огромна връзка магнитни ключове. Само след няколко метра се натъкнаха на първата врата.
Спряха се и духовникът се зае да изпробва ключовете един след друг. Къмплейн премина напред и миг по-късно те чуха гласа му:
— Тук вратата е изкъртена! — викна той. — Сигурно е минало друго племе. Ние ще си спестим грижите, ако се приберем тука.
Останалите дойдоха при него, като се промушваха през шумящите водорасли. Вратата бе отворена около половин пръст. Те с тревога се вгледаха в нея. Всяка врата бе неизвестен път в неизвестното. Още помнеха разкази за затаена смърт зад такива сякаш затворени врати и този страх бе заложен от ранното им детство.
Като вдигна парализатора, Рафъри ритна вратата с крак. Тя се разтвори и настъпи пълна тишина. Стаята бе съвсем тъмна. Изглежда източникът на светлина бе унищожен още в незапомнените времена. Ако стаята беше осветена, водораслите в гонитбата си за светлина биха пробили вратата, но в тъмните кътчета не обичаха да се вмъкват повече от хората.
— Тук има само плъхове — каза Къмплейн и задиша свободно. — Влизай, Рафъри, какво още чакаш?
Без да каже нито дума, Рафъри извади джобното си фенерче и го запали. Тръгна пръв, останалите се тълпяха след него. Помещението се оказа много голямо — осем на шест крачки — и напълно празно. Неравното светло петно захващаше части от тавана, горните стени и пода, покрит с разбита мебел. Кресла, столове, маси, измъкнати чекмеджета носеха още следите на мощни удари със секира. Леките на вид метални стелажи бяха нагънати и се въргаляха в праха. Петимата мъже се спряха на прага и внимателно се вглеждаха, като се опитваха да преценят преди колко време е станал този варварски акт, който сякаш се усещаше и във въздуха, тъй като разрушението за разлика от съзиданието преживява тези, които са го извършили.
— Тук може да се спи — отбеляза късо Марапер. — Рой, погледни в онази врата, ей там.
Посочената врата бе отворена наполовина. Като заобиколи останките на масата, Къмплейн я блъсна. Показа се малка баня, където също цареше духът на разрушението. Порцелановата раковина бе разцепена на две, а тръбите на водопровода — изтръгнати от стената, по която още се виждаха потоците стара ръжда. Тук вода не бе текла отдавна. Къмплейн разглеждаше помещението, когато мръснобяла мишка неочаквано изскочи от тръбата, профуча по пода, избяга от ритника на Фармър и се скри в гъсталака водорасли.
— Достатъчно — реши Марапер. — Сега ще похапнем, а после ще хвърлим чоп кой да ни пази през нощта.