Къмплейн лежеше притиснал гръб до стената, а под главата си бе сложил чантата. Обикновено лесно заспиваше, като звяр, прескачайки състоянието на дрямка между съня и бодърстването, но в това непривично обкръжение само бе затворил очи и се опитваше да разсъждава. Мислите му естествено бяха само обобщени фрази: празният матрак на Гуина, Марапер, който победно се извисява над трупа на Цилак, Мелър и мишката, изскочила между пръстите му, решетката на Барикадата, стражът Туемърс, падащ безсилно в ръцете на свещеника… Тези картини ги свързваше само това, че се отнасяха до това, което вече беше, а бъдещето не поражда никакви образи.
Сега той се стремеше към някаква неизвестна цел, навлизаше в мрака, за който му бе разказвала и от който така се страхуваше майка му. Той не направи никакви изводи, не загуби време за предположения, напротив, нещо като надежда се събуди в него, в съответствие с известната теза, гласяща: „Дяволът, който ти не познаваш още, може да победи този, който ти е познат.“
Преди да заспи, той още можеше да вижда осветяваната слабо от коридора стая и вековните гъсталаци в цепнатината на полуотворената врата. В постоянната и безветрена задуха се чуваше непрекъснатият шум на водораслите, а понякога долиташе тих трясък, когато някое семе падаше на пода. Растенията така бързо растяха, че когато Къмплейн се събуди, младите стръкове бяха с десетина сантиметра по-високи, а старите се бяха натрупали като преграда пред вратата. Скоро и те, и другите ще бъдат унищожени от тъмнината. И все пак, наблюдавайки постоянно тази вълна, той не разбираше колко много тя напомня човешкия живот.
II
— А ти хъркаш, свети отче — дружелюбно отбеляза Рафъри, когато с началото на новата видимост седнаха да закусват.
Отношенията им бяха претърпели някакви незабележими изменения, сякаш по време на съня им бе подействала някаква невидима магическа сила. Чувството, че са бегълци, преситени от живота в Кабините, бе изчезнало някъде. Бегълци бяха и си оставаха, но само в смисъла, че като всички мъже и те се стремяха да избягат; но на първо място усещаха връзката, която ги обединяваше и противопоставяше на останалия свят. Дежурството се отрази благотворно на душевното състояние на Рафъри, който сега изглеждаше тих и се държеше почти послушно. От петимата изглежда само Уентъдж не бе изпитал някакви промени.
Характерът му постепенно се подлагаше на разрушителното въздействие на самотата и самоунижението. Можеше или да бъде убит, или напълно да бъде сломен.
— През тази видимост трябва да се отдалечим колкото се може повече — каза Марапер. — В следващия сън-видимост ще бъде както винаги тъмно, а да се пътешества в подобно време не се препоръчва, тъй като фенерчетата могат да ни издадат. Но преди да потеглим, бих искал да опиша нашите планове, а за това ще е нужно да кажа нещо за кораба.
И като не преставаше да се прозява, той се усмихна и ги обходи с погледа си.
— Така, да започнем с факта, че се намираме на кораб. Съгласни ли сте?
Настойчивият му поглед накара всеки да даде някакъв отговор. При Фармър това беше „разбира се“, Уентъдж просто изръмжа, сякаш не отдаваше особено значение на въпроса, Рафъри махна безразлично с ръка, докато Къмплейн каза — „не“. Марапер живо се заинтересува от това „не“.
— Най-добре ще бъде, ако ти бързо загрееш всичко, Рой — каза той. — Отначало фактите. Слушай внимателно и се отнеси към това с пълна сериозност, тъй като проявата на войнствена глупост може да предизвика моя гняв, а това да свърши зле за всички ни.
Той започна да се разхожда между изпотрошената мебел и от цялото му масивно тяло се излъчваше авторитет.
— Така значи, Рой, запомни едно нещо: да не си на кораба, е право противоположно на това, да си на него. Ние знаем какво е това — да си на кораба, и затова смятаме, че съществува само кораб. Но съществуват и други места, множество на брой, огромни и най-разнообразни, които не се явяват кораб. Това знам от записите на Гигантите. Корабът е бил построен от тях за някаква само на тях известна цел, която, поне засега, е скрита за нас.
— Това вече сме го слушали и в Кабините — отбеляза мрачно Къмплейн. — Нека допуснем, Марапер, че аз ти повярвам. И какво от това? Кораб или свят, нима за нас има някаква разлика?
— Ето това ти не разбираш. Погледни тук — като каза това свещеникът се наведе, сграбчи няколко водорасли и започна с тях да маха пред лицето на Къмплейн. — Ето нещо естествено, нещо, което расте само — каза той.
Марапер скочи, отиде в банята и ритна така порцелановия умивалник, че се чу приятен звън.
— Това е направено изкуствено — продължи свещеникът. — Разбираш ли сега? Корабът е изкуствено съоръжение, а светът — естествено. Ние сме естествени същества и истинският ни дом не е този кораб, построен от Гигантите.