— Но дори и да е така… — започна Къмплейн.
— Именно така е. Всичко е именно така — доказателствата са навсякъде около нас: коридорите, стените, стаите — изкуствени са, но ти така си свикнал с тях, че не го забелязваш.
— Това, че не го забелязва, не е важно — каза Фармър. — То няма никакво значение.
— Това го виждам — гневно възрази Къмплейн. — Само не мога да си го обясня.
— Добре де, стой тихо и мисли, а ние през това време ще продължим — каза Марапер. — Аз съм прочел много книги и знам истината. Гигантите са построили кораба с някаква конкретна цел. Из пътя тази цел е била загубена, а самите Гиганти са измрели. Останал е само корабът.
Той престана да се разхожда и се подпря на стената, като подложи челото си за опора, а когато продължи с обяснението, изглежда приказваше само на себе си.
— Останал е само корабът, а в него, като в капан, цялото племе човешко. Станала е някаква катастрофа, нещо страшно и са ни изоставили на собствената ни съдба. Това е проклятието, което ни е връхлетяло за някакъв ужасен грях, извършен от прадедите ни…
— Това дърдорене не струва и счупен грош — с раздразнение се намеси Уентъдж. — Опитай се най-после да забравиш, че си свещеник, Марапер. Всичко това няма никакво отношение към нашата бъдеща съдба.
— Има, и то огромно — възрази Марапер.
Лицето му стана печално, той пъхна ръце в джобовете си, но веднага извади едната и си забърка по зъбите.
— Що се отнася до мен, основно ме интересува теологичната страна на въпроса. Що се отнася до вас, то е важен фактът, че някога корабът е тръгнал за някъде. И това, че е тръгнал, е по-важно от самия кораб, защото именно там ние трябва да се намираме всъщност. Там е нашето истинско място. В тези неща няма нищо тайнствено, освен за малоумните. Тайната е в следното: защо крият от нас, къде се намираме сега? Какво става всъщност зад гърбовете ни?
— Май нещо някъде се е счупило — побърза да предположи Уентъдж. — Аз винаги съм казвал, че нещо не е станало както трябва.
— Не смей да приказваш такива неща в мое присъствие — процеди презрително свещеникът.
Стори му се, че известно съгласие с възгледите на Уентъдж може да отслаби авторитета и положението му.
— Заговор. Против нас се плетат разни интриги. Пилотът или капитанът на този кораб някъде са се скрили и ние се носим в далечината под ръководството му, не осъзнавайки, че въобще пътешестваме и не знаем целта на пътешествието. Този капитан е някакъв полудял човек, който се крие от всички, а върху нас е паднало наказанието за греховете на дедите ни.
На Къмплейн всичко това се струваше поразително и неправдоподобно, дори още по-неправдоподобно, отколкото мисълта, че се намират на движещ се кораб. Но приемането на една мисъл повличаше след себе си приемането и на друга. Затова запази мълчание. Зашемети го нахлулото усещане на нестабилност. Като погледна останалите, не забеляза да възприемат с ентусиазъм възгледите на свещеника. Фармър иронично се подсмиваше, лицето на Уентъдж изразяваше привичното си неудоволствие, а Рафъри нетърпеливо дърпаше мустаците си.
— Планът ми е следният — изрече Марапер. — За съжаление, осъществяването му е свързано с вашата помощ. Ние трябва да намерим този капитан, като открием мястото, където се крие. Сигурно си е оборудвал надеждно убежище, но нито едни, дори и по най-здравия начин заключени врати, не са препятствие за нас. А щом го намерим — убиваме го и захващаме властта над кораба.
— И какво ще правим с кораба, когато го завладеем? — поинтересува се Фармър с тон, който явно се опитваше да погаси прекаления ентусиазъм на Марапер.
Но свещеникът само за миг изглеждаше объркан.
— Ще намерим някаква цел — каза той. — Нюанси от този род оставете на мен.
— Къде всъщност ще търсим този капитан? — поиска да разбере Рафъри.
Вместо отговор свещеникът разтвори наметалото си, пъхна ръка под расото и небрежно размаха книгата, която Къмплейн вече беше виждал. Натика показалеца си в заглавието, но това не направи впечатление на никого, тъй като само Рафъри умееше да чете, и то на срички, без да успява да гради думи от тях.
Като прибра книгата, Марапер милостиво обясни, че се нарича „Схема на електрическите комуникации на звездния кораб“. Каза — а това бе още един повод да се похвали — по какъв начин книгата е попаднала в негово разпореждане. Тя била в онзи склад, в който стражите на Цилак намерили кутиите с бои, и била хвърлена в купчината предмети, за които е трябвало да се произнесе инспекцията на Съвета. Марапер я забелязал и като разбрал важността й, я пъхнал в джоба си. Но го хванал един от стражите. Мълчанието на този крайно лоялен човек можело да се купи само с обещанието, че ще тръгне заедно с Марапер и ще си поделят властта.