Мълчаливо си пробиваха път през гъсталаците, като се придвижваха бавно и уморително. Самотен ловец можеше да се движи из Джунглата, като раздалечава стеблата и се държи близо до стената. Но сега не можеха да използуват този способ, защото разместените растения удряха идващите отзад. Това можеше да се избегне, ако разстоянието между тях бе по-голямо, но те инстинктивно се държаха един за друг и нито се откъсваха напред, нито изоставаха. За придвижването близо до стената им пречеше само едно: на това място слоят на покритите с хитинова обвивка семена бе по-дебел, тъй като след удара си в стената, падаха в близост до нея и всяка стъпка предизвикваше силно тряскане. Тренираното ухо на Къмплейн безгрешно отбелязваше този факт: изобилието на семената, които бяха любима храна на дивите свине и кучета, безпогрешно показваше присъствието им в този район. Но засега много повече им досаждаха облаците мухи, които непрекъснато бръмчаха край ушите им. Рафъри вървеше напред и сечеше водораслите. Всеки път, вдигайки секирата, той я прекарваше в опасна близост до главата си и така се опитваше да прогони наглите насекоми.
Първото допълнително съединение между секциите откриха сравнително лесно. Намираше се в къс страничен коридор и се състоеше от две отделни метални врати, сега леко открехнати. Би трябвало да осигуряват възможност за преминаване от един в друг коридор, но сега цялото пространство между тях бе запълнено с растителност. На първата врата висеше надпис „Секция 61“, а на втората — „Секция 60“. Марапер доволно се изхили, но бе така горещо, че избягна да се впусне в коментари. Къмплейн по време на ловуванията си не един път се бе натъквал на подобни съединения, виждал бе такива надписи, но тогава те не означаваха нищо за него. Сега се опита да коригира предишния си опит с концепцията за движещия се кораб, но това бе така умозрително, че не ставаше за логически анализ.
В „Секция 60“ срещнаха други хора. Първи вървеше Фармър и със стоическо упорство разчистваше пътя, когато неочаквано се отвори една излизаща в коридора врата.
Такива врати винаги означаваха опасност. В подобни случаи се събираха вкупом и ги отминаваха едновременно, но този път погледнаха и видяха вътре една старица. Тя лежеше гола на пода, а до нея спеше завързана с връв овца.
Жената бе така обърната, че те успяха с най-големи подробности да разгледат лявото й ухо. В резултат на някаква странна болест то така се бе разраснало, че като огромна гъба се показваше от редките й сиви коси. Цветът му бе пронизително розов и контрастираше по странен начин с бледото й лице. Тя бавно извърна глава и ги загледа с гуреливите си очи. Веднага, без да измени израза на лицето си, започна глухо да ридае. Тогава Къмплейн забеляза, че другото й ухо е напълно нормално.
Овцата се събуди, побягна до обтягане на връвта, като блееше от страх, и започна да се дърпа. Преди петимата да успеят да минат край вратата, от задната стая изскочиха двама мъже, разтревожени от виковете, и безсилно се спряха до виещата старица.
— Те няма нищо да ни направят — с облекчение забеляза Фармър.
Това беше очевидно. Тези двамата бяха старци, на които годините ги бяха накарали да се прегърбят. Единият се бе приближил плътно до Дългото Пътуване, докато другият — страшно слаб и без ръка, изгубена изглежда в някоя схватка с ножове — бе малко по-млад.
— Трябва да ги убием — заяви Уентъдж и едната половина на лицето му просия. — И да започнем с тази кошмарна вещица.
Като чу тези думи, старицата престана да вие.
— Пространство за вашите „аз“ — каза бързо тя. — Зараза да връхлети на очите ви, ако се осмелите да ни докоснете, а проклятието, което виси над вас, да падне на главите ви…
— Пространство за твоето ухо, лейди — мрачно се усмихна Марапер. — Да вървим, герои мои, няма смисъл да се задържаме. По-бързо де, преди виковете на тази идиотка да привлекат нещо по-опасно.
Отново се гмурнаха във водораслите. Тримата обитатели на стаята ги гледаха неподвижно. Може би представляваха остатък от някое племе от Джунглата, но по-правдоподобно изглеждаше да са просто бегълци, които с труд си осигуряваха препитанието в тази дупка. От този миг нататък пътешествениците все по-често намираха следи на други мутанти или отшелници. На отделни места гъсталаците бяха отъпкани, което безспорно облекчаваше пътя им, но напрежението непрекъснато да бъдат готови за бой им причиняваше значително повече неудобства. Но нито веднъж не ги нападнаха.
Следващият допълнителен преход между секциите се оказа затворен. Не успяха да помръднат стоманените идеално залепени врати, независимо от съвместните си усилия.