Събуди се от внезапното чувство на тревога. Вратата беше отворена. В коридора, почти напълно тъмен, гинеха бързо водораслите. Върховете им се чупеха и се притискаха един в друг, сякаш бяха измръзнали старци под едно одеяло. Ърн Рафъри го нямаше в стаята.
Къмплейн стана, измъкна парализатора и като се вслушваше в различните шумове, се приближи до вратата. Неправдоподобно изглеждаше някой да беше отвлякъл Рафъри. Не би се минало без боричкане и вдигане на олелия, която би събудила всички. Следователно Ърн бе излязъл от стаята по собствена воля.
Но защо? Може би е чул нещо в коридора?
Всъщност, в далечината се разнасяше някакъв звук, така приличащ на бълбукане на вода. Колкото повече Къмплейн се вслушваше, толкова повече звукът му се струваше по-силен. Бързо огледа спящите и тръгна да търси този източник. Тази рискована стъпка му се стори по-вярна, отколкото да събуди свещеника и да си признае, че е задрямал по време на пост.
В коридора внимателно включи фенерчето си и веднага откри стъпките на Рафъри, които се виждаха ясно в калта. Те водеха към неизследваната част на етажа. Сега бе лесно да се върви — водораслите се бяха струпали в центъра на коридора, а край стените беше празно. Къмплейн вървеше предпазливо, като не запалваше без нужда светлината, а парализаторът бе готов за действие. На пресечката се спря за миг, но после решително тръгна към течащата вода.
Растенията изчезнаха напълно. Появи се гол, сякаш излизан от водата под. Къмплейн усети, че я гази и тя му мие краката. Тръгна още по-внимателно, като се стараеше да не плиска при стъпване. Това беше нещо съвсем ново. Отпред по коридора се видяха отблясъци на светлина. Когато се приближи, се оказа, че свети в огромно, отделено от коридора с двойни стъклени врати помещение. Приближи се и спря пред надпис с отчетливи контури: „Плувен басейн“. Прочете го, повтори израза, но не разбра нищо. Веднага след вратата започваше плавна стълба към редица колонки, които се разполагаха на високото. До една от тях се намираше човек.
Къмплейн мигновено отскочи от вратата.
Но човекът не шавна и ловецът като реши, че не са го забелязали, се вгледа по-внимателно. Човекът стоеше с гръб към него и напомняше на изчезналия оценител. Къмплейн предпазливо затвори вратата и веднага водата заля краката му. Потокът течеше по стъпалата и ги превръщаше в истински водопад.
— Рафъри! — повика той.
И същевременно насочи парализатора си към него. Трите срички, казани с нормален глас, но усилени многократно от резонанса, прозвучаха като гръмове и ехото ги повтори няколко пъти, докато не затихна в тъмнината на обкръжаващата ги пещера. Изчезвайки, ехото сякаш изтри всички останали звуци и остави само звънящата в ушите глуха тишина.
— Кой е там? — зашепна човекът.
Независимо от уплахата си, Къмплейн също прошепна името си, след което мъжът му махна с ръка. Отначало ловецът не помръдна и едва новата покана го накара предпазливо да се заизкачва по стълбите. Когато се доближи до фигурата, се убеди, че наистина е оценителят. Рафъри го хвана през рамо.
— Спиш, а, глупако! — просъска в ухото му той.
Къмплейн кимна виновно, като се страхуваше от нов гръмогласен отзвук. Рафъри не започна да развива темата, а само мълчаливо протегна ръка. Ловецът, поразен от израза на лицето му, послушно погледна в показаната посока.
Никой от тях преди не беше виждал такова грамадно помещение. Светлина падаше само от една лампа в лявата страна, а огромното пространство се точеше в безкрайността и изчезваше в мрака. Вместо под имаше плътна водна повърхност, по която се разхождаха концентричните кръгове на вълни. От светлината тази повърхност блестеше като огледало. На отсрещната страна се издигаха тръби, които поддържаха площадки на различна височина, а от двете страни се различаваха, макар и зле, вратите на каютите.
— Каква красота! — възкликна Рафъри. — Кажи, не е ли тук прекрасно?
Къмплейн го изгледа с недоумение. Думата „прекрасно“ имаше изключително еротично значение и се употребяваше за жени с поразителна сексуалност. Но беше принуден да признае, че разкриващата се пред него гледка изисква особено определение. Той отново погледна водата. Те не бяха виждали досега подобно нещо. За тях водата бе просто тъничката струйка на кранчето или бликащото слабо фонтанче от гумения маркуч.
„Какво може да означава такова количество вода?“ — замисли се той. Макар и зрелището да бе печално и да угнетяваше, но в него имаше някаква красота.
— Аз знам какво е това — тихо произнесе Рафъри.