— Да, мистър Къртис. Ние поставихме нов вентил на мястото на стария, който беше ръждясал и спряхме водата. Освен това разблокирахме потока и сменихме няколко тръби с нови и когато вече бяхме свършили, се появиха тези птички. Сега басейнът трябва да е вече празен.
— Добре, Рендъл — произнесе началническият глас, който принадлежеше на Гиганта с име Къртис. — Но защо си домъкнал тука този врътльо?
Известно време цареше тишина, а после другият глас виновно отвърна:
— Ние и понятие си нямахме колко са те, и се страхувахме, че ще ни нападнат в контролната шахта. Ние трябваше да излезем и да видим какво става. Ако знаехме, че са само двама, бихме ги оставили на мира.
Гигантите разговаряха така бавно, че независимо от странния акцент, Къмплейн нямаше никакви трудности в разбирането на отделните думи. Но така и не улови общия смисъл на разговора и бе започнал да губи интерес към него, когато неочаквано съобрази, че говорят за него.
— Ти сигурно разбираш, Рендъл, че ще си имаш неприятности — произнесе суровият глас. — Ти знаеш добре инструкциите, а това ми мирише на трибунал. Струва ми се, че трудно ще докажеш, че си действал в интерес на самоотбрана, когато вторият врътльо е потъвал.
— Той не потъна — каза с ядна гримаса Рендъл. — Извадих го от водата и го оставих на затворения люк на контролната шахта. Не му остава нищо друго, освен да се съвземе.
— Да оставим настрана тези подробности. Какво всъщност смяташ да правиш с този екземпляр?
— Ако го бях оставил там, щеше със сигурност да потъне.
— Защо го домъкна тук?
— Може да го треснем по лицето и така да решим проблема, а мистър Къртис? — намеси се в разговора още един Гигант.
— Изключено е. Това ще бъде престъпно нарушаване на предписанията. А би ли могъл хладнокръвно да убиеш човек?
— Та това е само един врътльо, мистър Къртис — защитаваше се запитаният.
— Да го изпратим на превъзпитание? — предложи Рендъл и в гласа му се усещаше възторг от собствената му идея.
— Да, но той е прекалено стар. Те приемат само деца. И как ти мина през главата тази идиотска мисъл да го донесеш тука!
— Е, казах ти вече, че не можех да го оставя там, а когато извадих и приятеля му, то… там е толкова страшно. Стори ми се, че чух нещо. Та, хванах го и бързо се скрих на безопасно място.
— С други думи, поддал си се на паниката, Рендъл — завърши Къртис. — Във всеки случай, тук врътльовци не са ни нужни. Трябва да го върнеш обратно. С това да завършим.
Той говореше късо и повелително и настроението на Къмплейн забележимо се подобри, тъй като нищо повече не го устройваше от завръщането на същото място, откъдето бе дошъл. Не се страхуваше от Гигантите. Те бяха толкова бавни и добри, че едва ли ще бъдат кръвожадни. В това успя да се ориентира. Положението на самия Къртис никак не можеше да разбере, но предложението му бе така привлекателно за ловеца.
Започна спор относно способа на връщане на Къмплейн. Приятелите на Рендъл застанаха на негова страна и започнаха да възразяват на началника си, докато търпението му се изчерпа.
— Е, добре де — не изтърпя той, — отивай в бюрото и позвъни на Малкото Куче. Мисля, че той ще ни даде авторитетен съвет.
— Огъваш ли се, Къртис? — подхвърли един от останалите, когато те с все така бавни но характерни за Гигантите крачки, без дори да погледнат Къмплейн, се отправиха заедно с Къртис в съседното помещение, като хлопнаха вратата след себе си.
Първата мисъл, която мина през главата на Къмплейн, беше, че Гигантите са поразително глупави, щом го оставят без охрана, та нали той може да избяга през същия този отвор в пода, откъдето го вкараха. Но тази надежда веднага изчезна, когато се опита да се обърне настрани. Движението предизвика остра болка в мускулите му, а вонята в белите дробове се усили. Той не се сдържа и извика. После се видя принуден да се върне в предишното положение. Но след излизането на Гигантите самотата му продължи не повече от няколко секунди.
В близост до краката му се чу някакво скърцане, той леко извърна глава и видя как един малък участък от стената бавно се измести настрана. После от отвора с неравни краища се появиха фигури, като че ли взети от нечий кошмар. Бяха петима. Влетяха вътре с огромна скорост, обиколиха Къмплейн, преминаха през тялото му и отново се скриха в дупката. Най-вероятно бяха нещо като разузнавачи, защото веднага след тях се появиха други плъхове и по начина на движението им можеше да се разбере, че не са последни.
Петимата разузнавачи, слаби, но стегнати, на шиите им се виждаха кръгли якички. Един от тях бе наполовина сляп: в празната очна яма, едновременно със здравото око се мърдаше хрущял. От трите плъха, последвали първия, един беше черен като нощта и правеше впечатление на предводител. Той стана, изправи се и заразмахва из въздуха розовите си лапи. Яка не се виждаше, затова пък горната част на тялото му бе покрита с най-различни метални парчета — имаше и пръстен, и копчета, и напръстник, и гвоздеи, — всичко това образуваше нещо като ризница. На пояса висеше някакъв предмет, който приличаше на къс меч.