Плъхът гневно се разпищя и веднага върналите се разузнавачи наобиколиха Къмплейн, скочиха на краката му, изкачиха се на гърдите му и започнаха да се зъбят на милиметри от очите му. Личната охрана на началника, състояща се от още два плъха, нервно се озърташе наоколо и увисналите им мустаци напрегнато потреперваха.
Пазачите стояха на четири крака, а дрехите им се състояха от малки, небрежно ушити наметала.
Къмплейн трепереше. Той бе свикнал да вижда плъхове, но непонятната им организираност и разумността на действията им събудиха в него страх. Прекрасно си даваше сметка, че ако плъховете решат да му изгризят очите, с нищо не може да им попречи. Беше напълно в тяхна власт. Но те явно имаха по-важна задача от това да търсят деликатеси.
Появи се ариергардът и от дупката се показаха четири едри и охранени самки. Сумтейки, те мъкнеха малка клетка, която по нареждане на пискливия им шеф бързо поставиха до лицето на Къмплейн и така му осигуриха прекрасната възможност да разгледа съдържанието й, а също да вдъхне излъчващия се аромат. Зверчето, което се намираше вътре, бе доста по-едро от плъховете. Над пухкавата козина на главата му стърчаха две дълги уши, а опашката му представляваше нещо като бяло мъхесто топче. Къмплейн нито веднъж през живота си не беше виждал такова създание, но веднага го позна. Според разказите на старите ловци това беше заек, крайно рядко зверче, тъй като се явяваше любимо ядене на плъховете.
С интерес го наблюдаваше. Когато клетката бе поставена на желаното място, разузнавачите отидоха до вратата, като наблюдаваха дали Гигантите няма да се появят, а началникът скочи към заека. Зверчето отчаяно се задърпа, но усилията му бяха напразни, тъй като бе завързан към прътите на клетката за четирите си лапи. Шефът наведе напред глава и след миг в зъбите му блесна малкия меч, приличащ повече на сърп, който той започна да размахва пред гърлото на пленника. Демонстрацията продължи около минута и началникът скри меча, но продължи да жестикулира с лапи, като започна да бяга между клетката и лицето на Къмплейн.
Заекът явно разбра какво искат от него. Къмплейн се изуми, когато видя как очите му изскочиха от орбитите си, а той самият затрепера, като почувства как нещо чуждо се опитва да докосне мозъка му, да влезе вътре, да го запълни… Бе така отвратително, че независимо от старанията си, не можеше да се отърве от него. Нещото навлизаше в мозъка му, без да бърза, но настойчиво. Опита се да тръсне глава, но отвратителното усещане не мина, а дори се усили. То му напомняше на мъчително търсене на нещо пипнешком, със здраво затворени очи. Сякаш умиращ човек броди в отчаяние по тъмните помещения и се опитва напразно да намери ключа за светлината.
Пот изби по челото на Къмплейн. Като затрака със зъби, се опита с последни сили да прекъсне неприятния контакт, който неочаквано успя да открие верния път към съзнанието му.
Внезапно в мозъка на Къмплейн се втурнаха въпроси:
Защо…
Какво…
Кой…
Как може…
Ти можеш ли…
Ти искаш ли…
Тогава Къмплейн завика. Странното шепнещо бърборене вътре веднага изчезна, а безсмислените въпроси престанаха. Часовите изоставиха светкавично постовете си и заедно с носачите скочиха към пленения заек, заобиколиха го и отново изчезнаха с клетката през дупката в стената. Началникът начело на личната си охрана ги следваше по петите и шумно навикваше изоставащите. Подвижният участък на стената се върна на мястото си точно навреме, защото в стаята, привлечен от виковете на Къмплейн, влезе един Гигант. Той с крак обърна ловеца. Къмплейн безпомощно го гледаше и напразно се опитваше да каже нещо.
Като се успокои, гигантът се върна обратно, но остави вратата отворена.
— На врътльото го заболяла главата — съобщи той.
Сега Къмплейн чуваше гласовете им. Стори му се, че общуват с някаква машина, но беше прекалено развълнуван от произшествието с плъховете, че да обръща внимание на нещо друго. Известно време вътре в черепа му се намираше някакъв безумец. Науката го предупреждаваше — мозъкът е нечист орган. Светата троица — Фройд, Юнг и Босит — са преодолели и тримата страшната преграда на съня, брат на смъртта, и са открили зад нея не нещо цяло, както са вярвали преди, а подземни галерии и лабиринти, пълни с вампири, закопани съкровища, пиявици и стремежи, които изгаряха като концентрирана сярна киселина. Човекът се видял разголен, пълен със страх и комплекси. Основната цел на Науката била да извлече колкото се може повече такива болезнени подбуди на бял свят, но може би още не е успяла да проникне така дълбоко?