— Престани да крещиш, кретен такъв! — изръмжа в ухото му познат глас.
Той спря да се съпротивлява. Започна да различава в слабата светлина надвесената над него фигура.
— Аз мислех, че съм ви загубил — каза той и неочаквано заплака.
Нервното напрежение отново го превърна в дете: плещите му затрепераха, по бузите му потекоха сълзи…
Марапер го удари силно по лицето.
IV
Пътешествието продължаваше. Те упорито изкореняваха водораслите и се промъкваха напред, внимателно преодолявайки тъмните участъци, в които нямаше светлина и не растяха растения. Минаваха през обитавани някога райони, където всички врати бяха изкъртени, а в коридорите лежаха купища счупени предмети. Всички живи същества, които срещаха по пътя си, бяха боязливи и се стараеха, доколкото е възможно, да ги избягват. Впрочем те не бяха много — някакъв самотен козел, отделни или на групи получовеци, които панически се спасяваха с бягство, щом само Уентъдж плеснеше с ръце. Такива бяха Джунглите, с притаени в дебрите им векове страх и мълчание.
Кабините, напълно забравени, останаха далече назад. Те забравиха даже за своята смътна цел, тъй като всекидневните реалности, постоянно подлагащи техните физически възможности на все нови и нови изпитания, изискваха всичките им сили и внимание. Да се търсят допълнителните съединения между секциите даже и с помощта на плана на Марапер, не винаги беше лесно. Асансьорните шахти често се оказваха блокирани, а етажите завършваха на глухо. Обаче те упорито се придвижваха напред, преодолявайки отначало петдесетите отсечки, след това — четиридесетите, и накрая на осмата явка след излизането от Кабините достигнаха отсечка „29“.
По това време Къмплейн вече започна да вярва в теорията на кораба. Промяната на възгледите му ставаше постепенно, но основателно, и съществена роля за това изиграха разумните плъхове. Когато Къмплейн разказваше на своите спътници за това, как са го похитили Гигантите, въобще не спомена за инцидента с плъховете. Той инстинктивно предвиди, че фантастичният елемент, който би придобил неговият разказ, щеше да намали впечатлението от него и можеше да предизвика недоверието на Марапер и Уентъдж. Но мислено постоянно се връщаше към тези предизвикващи инстинктивен страх твари. При това той отбеляза поразителното сходство между плъховете и хората, проявяващо се в тяхното по човешки жестоко отношение към съществата от друг вид, в конкретния случай — към зайчето. Плъховете живееха така, както им беше възможно, без да обръщат никакво внимание на обкръжаващия ги свят. Но нали и с тях самите съвсем неотдавна беше същото.
Марапер внимателно изслуша разказа за Гигантите, но се въздържа от коментарии.
— А те знаят ли къде се намира капитанът? — попита той след малко.
Него го интересуваха главно детайлите относно разговорите на Гигантите и той повтаряше имената Къртис и Рендъл, като че ли шепнеше заклинания.
— А кой беше този — Малкото куче, с когото отидоха да разговарят? — попита той.
— Мисля, че това е нечие име — отвърна Къмплейн, — а не истинско малко куче.
— Чие име?
— Не знам. Вече ти казах, че бях почти в безсъзнание.
Колкото повече размишляваше над това, толкова по-малко разбираем ставаше за него чутият разговор; всичко толкова много се разминаваше с жизнения му опит, че не можеше даже отчасти да разбере смисъла.
— Как ти се струва, това наистина ли беше името на Гиганта, или просто название на някакъв предмет? — настояваше свещеникът.
Той дърпаше Къмплейн за ухото.
— Струва ми се, че те само са имали намерение да поговорят с някакво си „Малко куче“.
По молба на Марапер цялата четворка претърси помещението, отбелязано като „плувен басейн“, в което по-рано е било морето. По това време то беше напълно изсъхнало, никъде не намериха и Рафъри, което беше много чудно, ако се вземат предвид думите на единия от гигантите, че оценителят, също както и Къмплейн, трябва бързо да се свести след отравянето с газа. Викаха го и го търсиха навсякъде, но напразно.
— Сигурно мустаците му украсяват сега някой мутант — заяви Уентъдж. — Да вървим нататък.
Не можаха да открият и люка, който водеше в помещението на гигантите. Стоманената плоча, която закриваше входа към контролния кладенец, в който Къмплейн и Рафъри за първи път видяха Гигантите, беше затворена и изглеждаше, като че ли никой никога не беше я отварял. Духовникът погледна скептично Къмплейн и с това търсенето завърши. Последваха съвета на Уентъдж и продължиха нататък. Целият този инцидент силно подкопа положението на Къмплейн и Уентъдж, възползвайки се бързо от ситуацията, веднага стана първи заместник на вожда. Той вървеше непосредствено след Марапер, Къмплейн и Фармър се влачеха отзад. Но във всеки случай това предизвика външно сплотяване на групата.