— Ти трябваше да използваш парализатора против този луд човек.
— Изби го от ръката ми — отвърна Фармър. — А сега съм загубил някъде из калта това дяволско оръжие.
Наведе си и започна да тършува несръчно из лепкавата кал, образувана от разлагащата се растителна маса. Свещеникът също се наведе и включи фенерчето си, което Къмплейн веднага изби от ръката му. Но Марапер бе открил вече стенещия под краката му Уентъдж и клекна до него.
— Виждал съм много хора, които ги е подгонвало безумието — прошепна Марапер, — но границата между нормалното състояние и лудостта у бедния Уентъдж е така размазана. Това е припадък. Ние, свещениците, го наричаме хиперклаустрофобия. Мисля, че всички ние, в една или друга степен, страдаме от нея. Тя е предизвикала много смъртни случаи у племето Грийн, макар и не такива стремителни. Повечето болни гаснат като лампи.
Като обясни това, свещеникът доволно щракна с пръсти.
— Достатъчно за историята на болестта, свети отче — каза Фармър. — Кажи по-добре какво да правим с него?
— Най-добре ще бъде, ако го оставим тука и да изчезваме — предложи Къмплейн.
— Вие какво, не виждате ли колко силно ме интересува този случай? — възмути се Марапер. — Аз познавам Уентъдж още от дете и сега трябва да присъствам на смъртта му в тази тъмнина. Чудесно и изумително е да имаш възможност да проследиш напълно човешкия живот. Това е все едно да се запознаеш с напълно завършено произведение на изкуството. Човек се отправя на Дълго Пътуване, но след себе си оставя следа във вид на историята на живота си, записана в паметта на останалите. Когато Уентъдж се появи на бял свят, майка му живееше изгонена от племето си в дебрите на Джунглата. Тя бе изменила на двама мъже, но трети отишъл с нея и ловувал за нея. Тя беше лоша жена. Мъжът загинал по време на лов, а тя, понеже не била в състояние да живее сама в гъсталаците, намери убежище у нас, в Кабините. Тогава Уентъдж беше пълзящо бебе, дребно създание, на което уродливостта почти не се виждаше. Майка му, както често се случва с неомъжените жени, стана наложница на един от стражите и загина по време на някаква пиянска схватка, преди синът й да достигне зряла възраст.
— Как смяташ, чии нерви се успокояват от този разказ? — заинтересува се Фармър.
— Страхът е вездесъщ, а животът ни е благодеяние, оказано ни свише — отвърна Марапер. — Погледнете съдбата на нещастния си другар. Както често става, краят на живота е свързан с началото му. Колелото прави пълен оборот и се чупи. Като дете не знаеше нищо друго, освен страдания. Другите деца издевателстваха над него заради майка му, която беше лоша жена, и заради лицето му. Оттогава Уентъдж започна да се отнася към тези две неприятности като към едно нещастие. Затова той вървеше винаги до стената, като криеше грозната част на лицето си, затова убиваше при всяко споменаване на майка му. И ето че сега, когато се оказа в Джунглата, спомените от детството се върнаха. В него възкръсна онзи срам, чийто източник е майка му, обхвана го детският страх пред тъмнината, пред неверието в утрешния ден.
— Е, а сега, когато тази кратка лекция по психоанализа завърши толкова щастливо — невесело се намеси Къмплейн, — може би ще бъдеш така добър да си припомниш, че Уентъдж полудя и кой знае защо още не е умрял. Продължава да живее и е опасен за нас.
— Аз, сине мой, се канех да го довърша — каза Марапер. — Запали за миг фенерчето, но внимателно, не бива да го мушкам с ножа като свиня.
Къмплейн внимателно се наведе и усети как прииждащата кръв към главата кара черепа да се разпуква. Поиска му се да направи същото като Уентъдж — да захвърли гадните ограничения, налагани от разсъдъка, и да полети с вопъл и стон през гъсталаците. Едва по-късно се появи разбирането: той затова е слушал свещеника в този критичен миг, защото с неочакваното си обръщане към привичния религиозен ритуал Марапер — и това беше несъмнено — намери изход за собствения си страх. Своеобразното възкресяване на детството на Уентъдж всъщност бе замаскиран начин сам да се спаси.
— Струва ми се, че отново ще започна да кашлям — произнесе Уентъдж с напълно нормален глас, когато неочаквано дойде в съзнание.
В тънкото като молив снопче светлина на фенерчето Къмплейн едва позна лицето му. Преди беше слабо и бледо, а сега — подпухнало и налято с кръв. Би напомняло маска на вампир, ако в очите вместо огънчетата се виждаше студът на смъртта. Щом светлината го докосна, той скочи. Къмплейн не беше готов за нападение и падна, но Уентъдж само рязко се обърна, заразмахва ръце и се хвърли в храстите.