— А ти, глупако — каза девойката, — досега не произнесе нито дума. Какво ще ми предложиш?
Фармър спокойно я изгледа и също така спокойно наведе очи.
— С мълчанието си само скривам тревогата си, госпожо — каза той ласкаво. — В нашето дребно племе няма такива дами, които поне в нещичко да се сравняват с тебе.
— Такова изказване едва ли може да се смята за подкуп — произнесе с безразличие Уейън. — Е, добре, свещенико, надявам се, че информацията ти ще се окаже наистина интересна. Може би ще ми кажеш най-после каква е всъщност работата?
Сега Марапер изживя кратък миг на триумф. Той пъхна двете си ръце под плаща си и енергично поклати глава:
— Ще запазя информацията си за върховната власт — съобщи той. — Много съжалявам, но не мога да я споделя с тебе.
Девойката дори не показа, че е обидена. Изглежда, бе така уверена в себе си, че ръцете й, които лежаха на масата, дори не трепнаха.
— Веднага ще повикам началника си — отвърна тя.
Един от стражите получи нужната заповед и изчезна единствено за да се върне много бързо с енергичен мъж на средна възраст.
Появилото се ново лице им направи силно впечатление. Дълбоките бръчки така го нарязваха, сякаш водата, течаща от планините, си бе прокарала русло в телесната плът. Това усещане на древна мощ само се усилваше от белотата на красивите му коси. Очите бяха широко разтворени, а устните свидетелстваха за упоритост и силна воля. Агресивното изражение на лицето бе смекчено от усмивката, с която награди Уейън, след което двамата започнаха тих разговор ъгъла на стаята. От време на време той хвърляше по някой изучаващ поглед на Марапер.
— Дали ще успеем, ако се хвърлим към вратата? — прошепна на Къмплейн със сподавен глас Фармър.
— Не се прави на идиот — отвърна ловецът. — Ние от стаята няма да излезем, да не говорим за барикадите.
Фармър изръмжа нещо неясно и изглеждаше така, сякаш се кани да избяга на собствен риск. Но именно в този миг към тях се приближи шефът на девойката.
— Ние ще ви подложим и тримата на една проверчица — каза той доброжелателно. — Така че скоро, свети отче, отново ще си поприказваме. Стража, заведете засега затворниците в трета килия.
Заповедта бе изпълнена незабавно. Независимо от протестите на Фармър, него заедно с Къмплейн и Марапер ги изблъскаха от стаята и след няколко крачки ги набутаха в друга. Стражите затвориха вратата.
Марапер бе смутен. Ясно съзнаваше, че опитът му да се избави от неприятностите за сметка на спътниците си може да завърши със загубата на тяхното уважение и затова се опита да повдигне настроението им.
— Е, деца мои — провъзгласи той, като вдигна високо ръце, — Дългото Пътуване винаги има начало, така казва Науката. Носарите са много по-цивилизовани от нас и затова можем да очакваме най-лошото. Позволете ми да произнеса последните си молитви.
Къмплейн се обърна и седна в далечния ъгъл на килията. Така постъпи и Фармър. Свещеникът ги последва и отпусна до тях обемистото си седалище, като опря ръце в колената си.
— Стой по-далеч от мен, свети отче — предупреди го Къмплейн. — Остави ме на мира.
— Какво ти става, умът ли ти изчезна? — поинтересува се свещеникът със сладкия си като сироп глас. — Или предполагаш, че Науката допуска спокойствие в последните минути на живота? За последен път трябва да бъдеш въведен в Съзнанието. Така че следва ли да се отдаваш на печал? Нима животът ти, жалък и вонящ, заслужава нещо повече от храчка? Какво е ценното в душата ти, което не заслужава пълно унищожение? Рой Къмплейн, ти си болен и ти трябва моето наставление.
— Приеми за сведение, че аз вече не съм от твоята партия, ясно ли е? — уморено каза Къмплейн. — Сам ще се погрижа за себе си.
Свещеникът направи някаква гримаса и се обърна към Фармър.
— А ти, друже мой, какво искаш да ти кажа? — запита той.
Фармър се усмихна, като напълно се владееше.
— Бих желал да прекарам поне един час с тази очарователна инспекторка, а после и Пътуването ще поема с радост — отвърна той. — Можеш ли да го направиш за мен, Марапер?
Преди свещеникът да измисли съответното наставление, вратата се отвори, появи се някакво безобразно лице, последвано от ръка, която започна енергично да мами Марапер. Той се изправи и с жест, който показваше самообладанието му, оправи дрехите си.
— Ще помоля за вас, деца мои — изрече той.
Марапер достойно излезе в коридора заедно с часовоя. Миг по-късно се оказа лице в лице в инспектора и началника му, който, като приседна на края на масата, заговори пръв:
— Пространство за твоето „аз“. Както разбрах, свещенико, наричат те Хенри Марапер. Името ми е Скойтс, магистър Скойтс, и в задълженията ми влиза да разпитвам всички външни хора. Всеки, който попадне на Носа, застава или пред мен, или пред инспектор Уейън. Ако си този, за когото се представяш, не те очаква нищо лошо. От Джунглата до нас достигат различни създания, от които трябва да се защитаваме. Мисля, че правилно съм те разбрал, ти си дошъл тук, за да съобщиш някакви сведения?