— Преодолях дълъг път през множество секции — заяви Марапер — и не мога да одобря начина, по който ме посрещате.
Магистър Скойтс кимна.
— Каква е твоята информация? — запита той.
— Мога да я съобщя само на капитана.
— Капитана ли? Тук няма друг.
Марапер се оказа в безизходно положение, тъй като не искаше да използва думата „кораб“ до мига, когато ситуацията не го принуди.
— Кои са вашите началници? — запита той.
— Инспектор Уейън и аз отговаряме само пред Съвета на Петимата — с раздразнение съобщи Скойтс. — Но на среща със Съвета, преди да сме се уверили в ценността на информацията ти, не можеш да разчиташ. И по-бързо, отче, че имам и много други спешни работи. Търпението е старомодно качество, което не притежавам и не се каня никога да придобивам. Та, какви са тези сведения, за които толкова говориш?
Марапер се поколеба — моментът беше съвсем неподходящ. Скойтс се изправи, сякаш се канеше да си тръгва. Уейън явно прояви нетърпение. Повече не биваше да отлага.
— Светът — важно каза той. — Това значи: и Носът, и Джунглата, и всичко, дори и най-далечните райони, та чак до Кърмовата Стълба, са едно-единствено творение — кораб! Той е дело на човешки ръце и се движи в среда, която се нарича космическо пространство. Доказателствата ми за това са неопровержими.
Той замълча и се опита да прецени направеното впечатление. Изглеждаше, че Скойтс изпитва още съмнения.
Марапер красноречиво се зае да развива хипотезата си в подробности. Накрая заяви:
— Ако ми повярвате и ми дадете власт, то аз ще управлявам кораба и можете да бъдете сигурен, че ще стигнем там, в местоназначението му, и тогава веднъж завинаги ще се избавим от него и свързаните с начина ни на живот грижи.
Той млъкна. По лицата им беше изписано тъжно разочарование. Те се спогледаха и се разсмяха, но в изблика имаше много отчаяние. Марапер се обърка и започна да разтрива долната си челюст.
— Не ми вярвате, защото съм от малко племе — измърмори той.
— Не, свети отче — приближи се до него момичето. — Виждаш ли, ние на Носа отдавна знаем за кораба и пътешествието му през космоса.
Марапер отвори устата си:
— Това значи… капитанът на кораба… намерили сте го? — възкликна той.
— Капитанът не съществува. Изглежда, още преди много поколения е потеглил на Дългото си Пътуване.
— А кормилната зала? Намерихте ли я?
— Няма я тази зала — каза девойката. — Ние знаем само легендите за нея и нищо повече.
— О! — възкликна свещеникът и отново си възвърна жизнеността и енергичността. — В нашето племе дори легендите са угаснали, сигурно защото ние живеем далеч встрани от предполагаемата ни родина. Но тя съществува, вие търсили ли сте я?
Скойтс и Уейън се спогледаха, после мъжът кимна с глава, сякаш отговаряше на незададен въпрос.
— Понеже, както чувам, си открил част от тайната — каза Уейън, — ние можем да ти доверим и останалото. Но трябва да знаеш, че по тези въпроси далеч не всички са наясно, дори и на Носа. Ние, избраните, държим тези сведения за себе си, предвиждайки, че могат да предизвикат безпорядък и дори масови безумия. Както казва една поговорка, истината още никого не е направила свободен. Както правилно спомена, ние наистина сме на кораб, но няма вече никакъв капитан. Летим безкрай в космическото пространство и никой не ни управлява. Предполагаме, че корабът се е отклонил от курса. И ще лети вечно, докато всички на борда му не потеглят на Дългото Пътуване. Да се спре, е невъзможно, ние претърсихме целия Нос, но не намерихме Кормилното.
Тя замълча и със съчувствие започна да наблюдава как Марапер възприема тъжната истина. Прекалено страшна беше тя, че да я приеме без вътрешна съпротива.
— Какъв ли е ужасният грях на нашите деди? — измърмори Марапер и по навик прекара дланта си през гърлото, но навреме се овладя. — Но Кормилното съществува — каза той. — Вижте, аз имам доказателство.
Измъкна от мръсната си дреха книгата с плановете на електрическата мрежа и започна енергично да я размахва.
— Нима не са те обискирали на барикадата? — удиви се Скойтс. — Как си успял да я пренесеш?
— Предполагам, за сметка на излишната вълна под мишниците — ухили се свещеникът и намигна на Уейън.