— Колко свои братя и сестри би познал, ако те заставят да го направиш?
— Само три сестри.
— И нито един брат?
— Имах един, но той се побърка много отдавна.
— Какви доказателства имаш, че си се родил в Кабините?
— Доказателства? — повтори въпроса Къмплейн. — Ако искаш да имаш доказателства, то доведи и попитай майка ми. Тя е все още жива и ще ти разкаже за всичко с удоволствие.
Скойт стана.
— Разбери едно — каза той. — Нямам време да чакам, докато ти благоволиш да ми отговориш. Всички на кораба се намираме в дяволски сложна ситуация. Виждаш ли, ние живеем на кораб, който лети неизвестно накъде. Тази стара кутия, която вече започва да се разпада, е пълна с призраци, тайни, загадки и кръв. И някой злополучен кучи син трябва да приведе всичко в ред, докато не е късно. Ако вече не е късно.
Магистърът въздъхна и замълча, като че ли той беше този нещастен кучи син, носещ цялата тежест на отговорността на раменете си. След това малко поуспокоен каза:
— Трябва да разбереш най-после простата истина, че между нас няма незаменими хора. Ако ти се окажеш безполезен, ще се отправиш…
— Много съжалявам — каза Къмплейн. — Може би щях да бъда по-склонен към сътрудничество, ако знаех от коя страна…
— Ти трябва да бъдеш на собствената си страна. Или Науката не те е научила на това? „Опознай себе си и ще опознаеш човечеството.“ В твой личен интерес е да отговаряш на моите въпроси.
За миг Къмплейн бе склонен да отстъпи без колебание. Но в следващия момент, чувствайки се някак по-сигурен, запита:
— А Хенри Марапер отговори ли на всички твои въпроси?
— Свещеникът ни излъга — отвърна Скойт. — И затова се отправи на Пътешествието. Това е нормалното наказание за тези, които твърде дълго изпитват търпението ми.
Когато моментното стъписване от тази новина премина, Къмплейн се опита да прецени можеше ли изобщо това да е истина. Той не се съмняваше в безпристрастността на Скойт като човек, принуден да убива в полза на делото и постъпващ така без колебание. И все пак не можеше да си представи, че няма да види повече бъбривия свещеник. Зает с тези свои мисли, той отговаряше на въпросите на Скойт. Те се отнасяха най-вече до пътя им през Джунглите. И когато Къмплейн започна да описва обстоятелствата, при които те се оказаха в ръцете на Гигантите, запазващият досега спокойствие офицер следовател удари с длан по масата.
— Гигантите не съществуват! — извика той. — Те са измрели отдавна и ние сме наследили от тях кораба.
Но въпреки явния си скептицизъм той се зае, както навремето и Марапер, да уточнява подробностите. И тогава стана ясно, че той малко по малко започва да вярва на разказа на Къмплейн. Той се намръщи още повече, замисли се и започна да барабани с дългите си и тънки криви пръсти по масата.
— За Чуждите знаем, че са наши врагове — обясни той, — но Гигантите винаги сме считали за миролюбив народ. С тяхно съгласие ние наследихме кралството им. Но какви биха били съображенията им, ако те и досега живеят в Джунглите? Най-вероятно е да се укриват от враждебни подбуди. А нашите главоболия и без тях са прекалено много.
Къмплейн подчерта, че Гигантите не са го убили, въпреки прекрасната възможност да го сторят. Не са убили и Ърн Рафъри, макар че въпросът за това, къде беше изчезнал оценителят, все още остава неизяснен.
Но, така или иначе, ролята на Гигантите беше най-малкото двусмислена.
— Склонен съм да повярвам на твоя разказ, Къмплейн, — заяви накрая Скойт, — защото хората срещат Гиганти. Но се чуват само слухове, нищо конкретно. В края на краищата Гигантите не представляват опасност за Носа. А най-главното — те не са в съюз с Чуждите. Само да можех да се заема с всяко от тези неща поотделно…
Той замълча, а след минута запита:
— Далеч ли е мястото, където те заловиха Гигантите?
— Доста. На около четиридесет отсека.
Магистър Скойт неволно махна с ръка:
— Прекалено далече — каза той. — Мислех да се разходим дотам, но Носарите не обичат водораслите.
Вратата внезапно се отвори и се появи запъхтян пазач.
— Магистре, нападение на барикадата! — викна той без каквито и да било предисловия. — По-бързо. Там ви очакват!
Скойт веднага скочи. Лицето му се вкамени. На половината път до вратата той спря и се обърна към Къмплейн:
— Ти остани тук — заповяда той. — Аз ще се върна веднага щом мога.
Вратата се затвори. Къмплейн остана сам. Все още не вярвайки на това, той се огледа. В срещуположния край на стаята, зад креслото на Скойт, имаше врата, а от другата му страна — още една. Мебелировката на стаята се състоеше от стелажи край всички стени, отрупани със счупени инструменти. На пода в ъгъла се търкаляха четири торби. Къмплейн веднага позна в тях собствеността на Марапер, Уентъдж, Боб Фармър. Четвъртата беше неговата. Като че ли нищо не бе изчезнало от скромното им съдържание, макар и да се забелязваха следи от щателно претърсване. Къмплейн задържа погледа си там само миг, след което премина през стаята и открехна вратата. Тя водеше към страничната част на коридора. От едната посока се чуваха множество гласове, а само на няколко крачки от другата страна започваха храсталаците. Разстоянието до тях не се охраняваше. С разтуптяно сърце Къмплейн затвори вратата и се притисна с гръб към нея.