— Да се опитам ли да избягам, или не?
Марапер беше убит и нямаше причина да смята, че и с него няма да постъпят по същия начин. По-разумно беше да се махне. Но къде? Кабините са твърде далеч, за да успее човек сам да се добере до тях. Но близките племена охотно ще приемат ловеца. Къмплейн изведнъж си спомни, че Уейън беше взела тяхната група за хора от някакво племе, осъществяващо нападение над Носа. Отначало, твърде зает със собствените си проблеми, той не придаде особено значение на думите й. Но сега помисли, че това може да се окаже същото племе, което в момента нападаше барикадата. Те сигурно ще приемат радушно един ловец, познаващ малко Носарите. Той метна торбата си през рамо, отвори вратата и побягна към храсталака. Всички врати в коридора бяха затворени, освен една. Пробягвайки край нея, Къмплейн неволно погледна навътре и остана като вкаменен. Там спокойно, като в сън, на постелка лежеше тяло. Лежеше в неудобна поза, с кръстосани крака, а за възглавница му служеше окъсано мръсно наметало. Лицето, изпълнено с меланхолия, напомняше прехранено куче.
— Хенри Марапер! — извика Къмплейн.
Той нямаше сили да откъсне поглед от познатия профил на свещеника. Косата и слепоочията му бяха изцапани с кръв. Къмплейн се наведе и внимателно докосна ръката на светия отец. Тя беше студена като лед. В същия момент той се пренесе в атмосферата на Кабините. Науката действаше автоматично, като условен рефлекс. Без да се замисля, той направи печален жест, съответстващ на ритуалния ужас. „Страхът не трябва да достига Подсъзнанието — провъзгласяваше Науката. — Той трябва да бъде незабавно отхвърлен с помощта на серия от ритуални движения, означаващи смущение.“
След поклоните, риданията и останалите изрази на печал Къмплейн съвсем забрави за намерението си да бяга.
— Страхувам се, че ще бъдем принудени да прекъснем това прекрасно представление — произнесе зад гърба му женски глас.
Къмплейн изплашено скочи и се обърна. Пред него с насочен парализатор стоеше Уейън, съпроводена от двама пазачи. Устните й бяха изумителни, но усмивката й не предвещаваше нищо добро. С това приключи опитът на Къмплейн да избяга.
Сега дойде редът на Боб Фармър. Него също го отведоха в помещението в „Отсек 24“ и там отново стоеше магистър Скойт. Изражението на лицето на магистъра беше още по-мрачно. Той започна, както и при Къмплейн, с въпроса — кога и къде е роден разпитваният.
— Някъде в храсталаците — както винаги бързо отвърна Фармър. — Аз всъщност никога не съм знаел точно къде.
— Защо не си роден в племе?
— Родителите ми бяха бегълци от някакво малко племе, живеещо в Средния Коридор, още по-малко от Кабините.
— Кога се присъедини към племето на Грийн?
— След смъртта на родителите ми — отговори Фармър. — По онова време аз бях вече достатъчно голям.
Устните на Скойт, обикновено плътно стиснати, в момента приличаха на тънък белег от рана. Появи се гумена палка, която магистърът прехвърляше от ръка в ръка. Той се приближи до Фармър, без да сваля поглед от него.
— Имаш ли някакви доказателства за това, което ми каза току-що?
Фармър, пребледнял и настръхнал, не преставаше да върти пръстена на ръката си.
— Какви доказателства? — попита той.
Устата му пресъхна съвсем.
— Каквито и да са, гарантиращи твоя произход. Такива, на които би могло да се повярва. Ние не сме някакви си диваци от Джунглите, Фармър. Ако ти си се родил в храсталаците, ние искаме да знаем кой си ти и какво представляваш.
— Отец Марапер може да потвърди кой съм аз.
— Марапер е мъртъв. Освен това мене ме интересува някой, който те е познавал от дете.
Той се обърна така, че двамата застанаха лице в лице.
— Накратко казано, Фармър, ние искаме това, което ти, както ми се струва, не можеш да ни дадеш — доказателство, че си човек.
— Аз съм повече човек, отколкото ти, малка…
Казвайки това, Фармър вдигна ръка и замахна. Скойт умело избегна удара и силно стовари палката върху рамото му. Прикован към мястото си, чувствайки, че ръката му изтръпва от този удар, Фармър се поуспокои. Само лицето му запази гневния си израз.