— Имаш твърде бавна реакция — сурово произнесе Скойт. — Трябваше да се предпазиш.
— В Кабините винаги ми казваха, че съм доста отпуснат — промърмори Фармър, потривайки удареното си място.
— Колко време си живял в племето на Грийн? — със заповеден тон го попита Скойт.
Той отново се приближи до Фармър. През цялото време си играеше с палката, сякаш се готвеше пак да го удари.
— О, аз вече съм загубил представа за времето. Може би два пъти по сто дузини заспиване и събуждане.
— Ние на Носа не използваме такава примитивна система за измерване на времето като вашата. Четири цикъла на заспиване и събуждане ние наричаме ден. Това означава, че ти си прекарал в племето шестстотин дни. Това е значителен период от живота на човек.
Той стоеше и гледаше Фармър, като че ли очакваше нещо. Изведнъж вратата се отвори и на прага застана запъхтян пазач.
— Магистре! Нападение на барикадата! — извика той. — По-бързо. Там ви очакват!
Преди да излезе, Скойт се обърна и със студено изражение на лицето каза:
— Ти остани тук. Аз ще се върна веднага щом мога.
В съседното помещение Къмплейн се обърна към Уейън. Парализаторът й беше вече в кобура на колана.
— Значи цялата тази история с нападението е само трик, за да излезе магистър Скойт от стаята? — попита той.
— Правилно — спокойно отговори инспекторката. — Погледни какво прави Фармър през това време.
Дълго време Къмплейн стоеше, без да откъсва поглед от нейните очи. Те го притегляха като магнити. Двамата стояха един до друг, сами в стаята, която девойката наричаше наблюдателна. Тази стая беше съседна на помещението, в което сега се намираше Фармър, а преди малко и той самият. След като се посъвзе, Къмплейн се обърна и прилепи лицето си до направената в стената пролука. Притесняваше се да не би то да издаде чувствата му. Той направи това точно навреме, за да види как Фармър грабва малката масичка, завлича я в средата на стаята, покачва се на нея и протяга ръка към решетките на отвора, разположен на тавана на всяко помещение. Но пръстите на неговия другар се свиха безпомощно на няколко дюйма от решетките. Той се надигна колкото може, след това подскочи, но след няколко неуспешни опита се отказа от това занимание и започна да се озърта объркано. Забеляза вратата, зад която бяха скрити неговите вещи. Блъсна масата, побягна към вратата и след малко се скри от погледа на Къмплейн.
— Избяга като мене — каза Къмплейн.
Той се обърна и с някаква нова решителност погледна момичето в лицето.
— Моите хора ще го заловят, преди да се добере до храсталаците — небрежно отбеляза Уейън. — Не се съмнявам, че приятелят ти Фармър е Чужд, а след няколко минути ще получим и доказателства за това.
— Боб Фармър? Невъзможно!
— Малко по-късно ще поговорим за това — усмихна се инспекторката. — А засега ти си свободен, Рой Къмплейн. Свободен си точно толкова, колкото всеки от нас. И тъй като имаш определени знания и опит, то аз се надявам, че ще ни помогнеш да разрешим някои проблеми.
Колко по-красива от Гуина беше тя и в същото време какво страхопочитание изпитваше човек в нейно присъствие.
— Ще ти помогна за всичко, за което мога — каза Къмплейн.
В гласа му прозвуча ентусиазъм.
— Магистър Скойт ще ти бъде признателен — отговори Уейън доста рязко и се отдръпна.
Това го върна на земята и той почти толкова рязко попита защо Носарите така се страхуват от Чуждите. В племето на Грийн също се плашеха малко от тях, но само защото бяха различни, не приличаха на обикновените хора.
— А нима това не е достатъчно? — попита тя.
Момичето започна оживено да разказва за могъществото на Чуждите. Няколко от тях вече бяха заловени с помощта на различни методи на магистър Скойт. Но с изключение на един, всички останали бяха успели да избягат. Захвърляха ги в камерата със завързани ръце и крака, понякога дори и в безсъзнание. И въпреки всичко те изчезваха. Когато в камерата имаше и пазачи, след това те не си спомняха нищо. По себе си нямаха никакви следи от насилие.
— А Чуждият, който не успял да избяга? — запита Къмплейн.
— Той умря по време на разпита. Нищо не можахме да разберем от него, освен това, че е дошъл от Джунглите.
Тя го изведе от стаята. Къмплейн преметна торбата си през рамо и уморено закрачи до нея, като от време на време хвърляше поглед към лицето й — ясно и изразително като лъч светлина. Но тя вече не му се струваше така мила както преди. Сигурно беше склонна към бързи промени в настроението. Затова той реши да опита да бъде по-суров с нея, като прибегне към стария изпробван начин на общуване с жените, приет в Кабините. Какво да се прави, животът, с който бе свикнал в Кабините, беше толкова див и тяхното племе изоставаше в развитието си най-малко с хиляда смени на съня с действителността.