В „Отсек 21“ Уейън спря.
— Ето, това е твоята стая — съобщи тя. — Моята е три врати назад. А на Роджър Скойт е срещу моята. Някой от нас след малко ще те заведе да хапнеш нещо.
Къмплейн отвори вратата и погледна вътре.
— Никога досега не съм виждал такава каюта — неуверено каза той.
— И имаше голяма вероятност изобщо да не видиш, нали? — подхвърли иронично момичето.
Тя тръгна към своята стая. Известно време Къмплейн гледаше след нея, след това смъкна изцапаните си с кал обувки и влезе в жилището. Най-красивият предмет там беше мивката с чешма, от която течеше тънка струйка вода. Имаше и легло, покрито не с листа, а с някаква вълнена тъкан. Но най-силно впечатление му направи картината, висяща на стената. Това беше някаква многоцветна композиция, която не изразяваше нищо конкретно. И все пак тя не беше лишена от смисъл. Освен това в стаята имаше и огледало. Къмплейн погледна в него и видя съвсем неочаквано изображение: дивак, изпоцапан с кал, със слепени от млечен сок коси и облечен с одърпани, изпокъсани дрехи. Той веднага се зае да измени този облик. В същото време се опитваше да си представи какво си е мислила Уейън, гледайки такъв варварин. Той се изми. Облече си чисти дрехи, които извади от торбата, и останал без сили, се отпусна на леглото. Независимо от умората си обаче не можа да заспи. Мислите му подскачаха в главата като бесни. Гуина си отиде, Рафъри — също, Уентъдж, Марапер, а сега и Боб Фармър. Всички си отидоха. Той остана сам. Сега пред него се откриваха нови възможности и това беше много интересно. Ставаше му мъчно само когато си спомняше добродушното, пълно със самоувереност лице на Фармър. Докато той размишляваше за всичко това, на вратата се показа Скойт.
— Да идем да хапнем — кратко каза той.
Къмплейн вървеше до него и внимателно го поглеждаше. Опитваше се да си представи какво мисли Скойт за него. Но офицерът следовател беше твърде зает със собствените си мисли, за да обръща внимание на Къмплейн. След малко той вдигна глава и установи, че Къмплейн гледа към него.
— Какво да се прави — не съвсем приятелски произнесе магистърът. — Твоят приятел Фармър се оказа Чужд. Когато бягаше към храстите, той видя тялото на вашия свещеник, но не се спря. Нашите пазачи се нахвърлиха върху него и го заловиха без много усилия.
Срещайки неразбиращия поглед на Къмплейн, той нетърпеливо тръсна глава.
— Това не е нормален човек — поясни Скойт. — Не е от тези, които са възпитани в нормалните части на кораба. В противен случай той щеше неволно да спре и да извърши ритуална церемония над трупа на приятеля си. Това е дълбоко заложено във всеки човек от деня на раждането му. Между другото, само твоето поведение ни увери окончателно, че си човек.
Той замълча и не произнесе повече нито дума, докато не стигнаха до столовата. Не обръщаше внимание дори на поздравите на многото мъже и жени, които срещнаха по пътя си. В столовата имаше още няколко офицери. Уейън стоеше на отделна маса. Като я видя, Скойт веднага се развесели. Приближи се до нея и постави ръка на рамото й.
— Лаур, скъпа! — радостно каза той. — Колко ободрително е да види човек как ни очакваш. Трябва да изпием по бира. Нека отбележим залавянето на още един Чужд. Той вече никъде няма да ни избяга.
Уейън се усмихна.
— Надявам се, че сега вече ще хапнеш нещо, Роджър.
— Нали знаеш глупавия ми стомах — отвърна й той.
Магистърът с жест извика дежурния и веднага след това започна да разказва за подробностите при разобличаването на Фармър. Къмплейн седна при тях, но настроението му не беше от най-добрите. Той не можеше да се пребори със завистта в себе си, като виждаше как непринудено разговаря Скойт с Уейън, макар следователят да беше поне два пъти по-възрастен от нея. Пред тях поставиха бира и странно бяло, но удивително вкусно месо. Беше приятно да се храни човек, без да е обкръжен от мухи, които в Джунглите ставаха, и то нерядко, неочаквана добавка към всеки залък. И въпреки всичко Къмплейн ровеше в чинията си по-усилено и от Скойт.
— Нещо си се омърлушил — забеляза Уейън, — а трябва да се радваш. Нима тук не е по-добре, отколкото в една стая с Фармър?
— Фармър беше мой приятел.
Каза първото нещо, което му дойде наум.
— Но и Чужд — важно заяви Скойт. — Той притежаваше всички характерни качества — беше бавен, доста едър и неразговорчив. Започвам да ги различавам от пръв поглед.