— Ти си гений, Роджър — Уейън се разсмя. — Но може би ще хапнеш поне малко от рибата.
С приятелски жест тя постави ръката си върху неговата. Може би това беше причината за избухването на Къмплейн. С рязко движение той захвърли вилицата.
— По дяволите твоята гениалност! — изкрещя той. — А какво ще кажеш за Марапер? Той не беше Чужд и все пак ти го уби! Мислиш ли, че ще мога да забравя за това? И след такова убийство ти все още искаш да разчиташ на моята помощ?
Скойт бе отворил уста да отговори, но изведнъж я затвори, вглеждайки се в него зад гърба на Къмплейн. На рамото на ловеца се отпусна тежка ръка. Къмплейн рязко се обърна. Пред него стоеше свещеникът, който потриваше ръце и ту се усмихваше, ту се мръщеше. Къмплейн засия и го хвана за ръката.
— Да, Рой, това съм аз и никой друг. Подсъзнанието ме беше напуснало, оставяйки само усещането за студ. Надявам се, че планът ви успя, магистър Скойт?
— Напълно, свети отче — каза Скойт. — Моля ви, хапнете нещо от тази ужасна храна и обяснете всичко на вашия другар. Може би тогава той ще промени гневното си отношение към нас.
— Ти беше труп — плахо произнесе Къмплейн.
— Това беше само едно Кратко Пътешествие — отговори свещеникът.
Той седна и протегна ръка към каната с бира.
— Магьосникът магистър Скойт измисли този неудобен за мене начин, за да провери теб и Фармър. Той намаза главата ми с кръв от плъх и ме приспа с помощта на някакъв ужасен наркотик. Така разигра сцената на смъртта при вашето появяване.
— Само нищожна порция хлороводород — потвърди Скойт.
Той загадъчно се усмихна.
— Но аз те докоснах. Ти беше студен — възрази Къмплейн.
— Аз и сега съм студен — каза Марапер. — Това е от наркотика. А каква беше тази чудовищна противоотрова, която ми дадоха вашите хора?
— Стрихнин, предполагам — отвърна магистърът.
— Всичко това беше изключително неприятно. Затова сега аз съм най-малко герой. Светец съм бил винаги, а ето че сега съм и герой. Изпълнителите на вашия план бяха така добри да ми дадат горещо кафе, когато дойдох на себе си. Никога нищо толкова хубаво не съм срещал в Кабините. А тази бира е още по-добра.
Очите му се срещнаха с все още пълните с изумление очи на Къмплейн. Намигна му, звучно се оригна и после каза:
— Аз не съм дух, Рой. Духовете не пият.
Преди да приключат с яденето, Скойт отново бе обладан от грижи. Той измърмори нещо за извинение, стана и си отиде.
— Толкова напрегнато работи — каза Уейън, проследявайки с поглед отдалечаващата се фигура. — На всички ни не е леко. Преди да се оттеглим за сън, аз бих искала да ви обясня нещата и да ви запозная с нашите планове, защото при следващото си събуждане ще имаме много работа.
— О, точно това е, което бих искал да чуя — радостно възкликна Марапер.
Той отмести чинията си встрани.
— Естествено, вие разбирате, че интересът ми към тези въпроси е чисто теологически. Но преди всичко ми се иска да зная каква ще бъде моята роля в тази работа.
Уейън се усмихна.
— Най-напред ще унищожим Чуждите. След разпита Фармър трябва да ни разкрие скривалището им. Ние ще отидем там и ще ги избием до един. Тогава вече ще имаме време и възможност да се заемем с многото загадки, свързани с кораба.
Всичко това тя изговори на един дъх, като че ли се опитваше да избегне нови въпроси. След това бързо ги изведе от столовата и заедно тръгнаха по безкрайните коридори. Марапер отново дойде във форма и се възползва от случая, за да разкаже на Къмплейн за неудачния си опит да открие командната кабина.
— Колко много неща са се изменили — със съжаление произнесе Уейън.
В момента те се изкачваха по желязна стълба, от двете страни на която имаше метални врати. Те бяха отворени и даваха възможност да се премине от един етаж на друг.
— Някои от вратите са отворени — обясни Уейън, показвайки с ръка, — други са затворени. Например край Главния Коридор всички те са заключени. И това е добре, защото иначе всеки скитник на кораба много лесно би могъл да попадне на Носа. Но ние не можем по собствено желание да отваряме или затваряме вратите, както сигурно са можели да правят това Гигантите, когато корабът им е принадлежал. Те са заключени вече от много поколения. Все някъде има устройство, с което се управляват. Обаче ние сме твърде безпомощни и, уви, нямаме власт над много неща.
Лицето й придоби напрегнато и войнствено изражение. Съвсем интуитивно, което учуди и самия него, Къмплейн помисли: „У нея започват да се наблюдават признаци на професионално заболяване, както и тогава, когато отъждествяваше Скойт с неговата работа.“ Той веднага се възпротиви на собствените си мисли. Но когато си представи гигантския кораб, носещ се заедно с всички тях в безкрайното пространство, беше принуден да признае, че предизвикващи тревога факти наистина има предостатъчно. Желаейки да разбере повече за отношението на момичето към всичко това, той попита: