— Но едно нещо ние малко или много знаем — намеси се Уейън. — Разкажи на Рой за списъка на Носа, съветник.
— Точно за това се готвя да говоря — раздразнено отвърна Трегонин. — Преди ние, т.е. Съветът на Петимата, да дойдем на власт на Носа, нас ни управляваха хора, които се наричаха губернатори. Благодарение на тях Носарите за много кратко време се превърнаха от нищожно племе в могъщ народ. Тези губернатори имаха традиция да предават един на друг един списък или, както те го наричаха, Завещание. Именно този списък-завещание аз получих от последния губернатор преди смъртта му. Това е само едно изброяване на имената на предишните губернатори, но под името на първия е добавено — той затвори очи и сякаш дирижирайки с тънката си ръка, цитира по памет — „Аз съм четвъртият капитан на кораба по пътя му към родината, но тъй като тази титла звучи смешно в настоящия момент, предпочитам да се нарека губернатор, макар и това да не съответства съвсем на положението на нещата…“
Съветникът отвори очи.
— Сега ясно ли ти е — произнесе той, — че макар имената на тримата негови предшественици да са изчезнали, въз основа на Списъка ние знаем колко поколения са се сменили на кораба от момента на неговия старт към Земята — двадесет и три.
— Това е много дълъг период — глухо изрече Марапер, който от доста време мълчеше. — И кога ще достигнем до Земята?
— Твоят спътник вече зададе този въпрос — отвърна Трегонин. — Аз само мога да кажа колко е продължило до момента нашето пътешествие, но никой няма представа колко още ще продължи и кога ще свърши. Преди да се появи първият губернатор, е станала някаква катастрофа или нещо подобно и от този момент корабът се движи в космоса неуправляем и, ако мога така да се изразя, без никаква надежда за нас.
Докато лежеше, независимо от умората си, Къмплейн не успя да заспи. В главата му, изпълвайки го с ужас, се въртяха странни образи. Измъчваше се от въпроси, на които сам не можеше да даде отговор. Много пъти си припомняше и анализираше всички детайли от разказа на съветника, като искаше по този начин да се успокои. И бездруго всичко беше до невъзможност потискащо. Но от цялото разнообразие на факти един незначителен, незабелязан от никого по време на посещението им в библиотеката, не му даваше покой и се връщаше непрекъснато като упорит зъбобол. Преди това този факт изглеждаше незначителен и Къмплейн, единственият, който го забеляза, не каза нито дума. Но сега значението на този детайл се усилваше дотолкова, че приглушаваше даже мисълта за звездите.
Докато Трегонин изнасяше своята лекция, Къмплейн не отделяше поглед от тавана. Между решетките там внимателно, като че ли слушаше и разбираше всичко, поглеждаше малък плъх.
III
— Няма място за твоето „аз“ тук, Рой — разгневи се Марапер. — Престани да се месиш в работите на Носарите. Зная, това е работа на момичето. Помни ми думата, тя те използва! Ти си така увлечен в разгадаване на пикантните тайни, скрити под полата й, че вече не различаваш дървото от водораслите. Но не забравяй, че сме дошли тук, водени от свои собствени цели.
Къмплейн замислено поклати глава. На сутринта след събуждането той закусваше в компанията само на свещеника. Столовата беше пълна с офицери, но Уейън и Скойт още ги нямаше. Марапер отново подхвана любимата си тема за необходимостта да вземат властта в свои ръце.
— Не си актуален, Марапер — кратко го прекъсна Къмплейн. — И освен това те моля да не намесваш в тези неща инспектор Уейън. Носарите имат много по-сериозни цели от идиотското ти завземане на властта. А и каква ще бъде ползата, ако унищожиш една група от тях? С какво ще помогне това на теб и на кораба?
— По дяволите корабът! Случай, Рой, повярвай на своя стар изповедник, който никога не те е подвеждал. Тези хора те използват за своите цели. Следователно здравият разум ни подсказва и ние да постъпим с тях по същия начин. Не забравяй, че Науката ни учи да мислим само за себе си. И това е най-доброто средство да се избавим от вътрешни конфликти и противоречия.
— Забравяш нещо — каза Къмплейн. — Науката казва и така: „… и отведи кораба до пристанището!“ Така завършва едно от основните й учения. Ти винаги си бил учудващо лош свещеник, Марапер!
Появяването на Уейън прекъсна разговора. Както никога досега тя изглеждаше свежа и привлекателна. Съобщи, че вече е успяла да похапне. Марапер измърмори пренебрежително нещо като извинение и гордо се отдалечи. Нещо в позата на момичето подсказа на Къмплейн, че тя е доволна от оттеглянето на свещеника. Той също беше доволен от това.
— Разпитаха ли вече Фармър? — заинтересува се Къмплейн.