— Не. Само един от членовете на Съвета на Петимата — Зак Дейт, мина да го види и това е всичко. Роджър, т.е. магистър Скойт ще го разпита по-късно. Сега той е зает с други, по-неотложни задачи.
Къмплейн не попита какви са тези задачи. Близостта на момичето така го зашеметяваше, че му беше трудно да разговаря. Най-много от всичко му се искаше да й каже, че има чудесна прическа. Но вместо това с големи усилия на волята се застави да я попита какво трябва да прави той сега.
— Като начало си почини — оживено заговори тя. — За това съм и дошла — да ти покажа Носа.
Разходката се оказа интересна. Както и в Кабините, голяма част от помещенията бяха празни и стояха отворени. Уейън поясни, че всичко, което е било тук, е оставено на планетата от Процион, наречена Нова Земя. Някои от помещенията бяха превърнати във ферми със значително по-широк размах, отколкото в Кабините. Повечето от животните Къмплейн никога досега не беше виждал. За първи път видя например плуващите в аквариумите риби. От Уейън той разбра, че именно от тези риби се взема бялото месо, което толкова му хареса. Навсякъде се виждаха поразително разнообразни растения. Голяма част от тях се отглеждаха при специално осветление. Имаше и много култивирани водорасли и плодни храсти. Една много дълга стая беше превърната в градина. Дърветата растяха край стените, а храстите и по-дребните растения — в центъра, в специално оформени лехи. Тук за първи път Къмплейн видя грейпфрути. Беше много горещо. Работниците бяха голи до кръста. По лицето на Къмплейн също се стичаше пот. Той забеляза, че блузата беше прилепнала по гърдите на Уейън. За него това бяха най-сладките плодове, които можеха да съществуват на кораба.
В отседите на фермата работеха много мъже и жени. Те изпълняваха различни по сложност операции. Като племе, водещо заседнал живот, Носарите считаха селското стопанство за своя основна дейност. Но въпреки това, според думите на Уейън, добивите бяха незначителни, независимо от огромните усилия на работниците. А животните по необясними причини и без всякакъв повод често умираха. Гладът и тук представляваше постоянна заплаха.
Те преминаха в другите отсеци. В някои от тях беше съвсем тъмно, а по стените се виждаха белези от неизвестни забравени оръжия. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-осезаеми ставаха следите от катастрофата. Погълнати от тишината на руините, те стигнаха до силовия сектор. Той, както каза момичето, беше забранена зона за всички, с изключение на няколко офицери. Тук не живееше никой, всичко беше оставено на времето. Цареше абсолютно мълчание и всичко тънеше във вековен прах.
— Понякога се опитвам да си представя как е изглеждало всичко това преди — прошепна Уейън. Тя премина с лъча на прожектора по стените на коридорите. — Изглежда, тук е било шумно. В този отсек се е произвеждала двигателната сила и сигурно са били нужни много хора.
Широко отворените врати от двете страни на коридора бяха съвсем различни от обичайните за кораба. Освен това те бяха снабдени и с допълнителни масивни ключалки.
Преминавайки последния тесен проход, те се оказаха в огромна, висока няколко етажа зала. Лъчът на прожектора се губеше в тъмнината, попадайки на разни причудливи масивни конструкции с колела, кофи, куки, щипки и какво ли не още.
— Всичко това някога е било пълно с живот — прошепна Уейън, — а сега е мъртво.
Независимо от размерите на залата на техните гласове не отговаряше дори слабо ехо. Купищата метал, събрани тук, поглъщаха всеки звук.
— Сигурно всичко тук се управлява от командната зала. Само да можехме да я намерим.
Тръгнаха обратно и Уейън го заведе в една друга зала, напомняща предишната. Макар и малко по-малка по размери, все пак за нормалния стандарт и тя беше гигантска. Както другите части на отсека, така и тази зала беше покрита с дебел слой прах. Но тук имаше нещо различно — дълбокият протяжен звук, изпълващ цялото пространство.
— Слушай, тук силата още не е умряла — каза момичето. — Тя все още живее зад тези метални стени. Ела. Ще ти покажа още нещо.
Тя го заведе до едно странично помещение, в което почти всичко бе заето от частите на една огромна машина. Тя беше облицована с плочи и напомняше три огромни пръстена, притиснати с трупчета един към друг. Малко по-нататък те се скриваха в стените. Следвайки съвета на Уейън, Къмплейн долепи ръката си до една от тръбите и почувства как тя съвсем ясно вибрира. Отстрани на единия пръстен се намираше ремонтен люк. Уейън завъртя ключалката и го отвори. Дълбокият звук веднага се усили, като че ли неизвестен музикант дръпна главната струна. Момичето насочи светлината на прожектора в отвора. Къмплейн гледаше втренчено. В тъмнината нещо непрекъснато се въртеше, като леко проблясваше и издаваше този непонятен чужд звук. От намиращата се в самия център тънка тръбичка върху движещите се повърхности на малки капки падаше някаква течност.