— Това космическото пространство ли е? — запита Къмплейн с глух глас.
— Не, разбира се — отвърна Уейън и затвори люка. — Това е един от трите огромни вентилатора. Малката тръбичка в центъра смазва оста му. Тези вентилатори никога не спират и предизвикват движението на въздуха в целия кораб.
— Ти откъде знаеш това?
— Знам го, защото Роджър веднъж ме доведе тук и ми обясни всичко.
При тези думи Къмплейн изведнъж загуби интерес към всичко наоколо. Той не успя да се сдържи и попита:
— Какво представлява за тебе Роджър Скойт, Уейън?
— Аз много го обичам! — с чувство отвърна момичето. — Аз съм сираче. Майка ми и баща ми са се отправили на Дългото Пътешествие, когато съм била още съвсем малка. Роджър Скойт и жена му нямат деца и са ме осиновили. Жена му загинала преди много периоди за сън, по време на едно от нападенията над Носа. Оттогава Роджър се грижи за мене и ме учи на всичко.
Огромната вълна на облекчението вдъхна достатъчно смелост на Къмплейн и той със страстно движение хвана ръката на момичето. Тя веднага угаси прожектора и отскочи настрани. В тъмнината прозвуча подигравателният й смях:
— Аз дойдох тук с тебе, драги мой, не за да разменяме любезности. А и ти трябва най-напред да се проявиш някак, за да получиш правото да бъдеш по-близо до мене.
Той се опита да я хване, но само удари главата си в нещо. Неуспехът го раздразни и обиди. Обърна й гръб и потърка удареното си място.
— Защо ме доведе тук? — попита Къмплейн. — Защо си толкова лоша с мене?
— Твърде сериозно се отнасяш към Науката, както и можеше да се очаква от човек, израснал в някакво полудиво племе — ехидно забеляза Уейън, но веднага добави доста по-нежно: — Успокой се, не бъди толкова сърдит. Недей да мислиш, че всеки, който ти откаже нещо, трябва да бъде вече твой враг. Такива остарели възгледи повече подхождат на твоя приятел Марапер.
Обаче не беше толкова лесно да се успокои разстроеният Къмплейн. Особено след напомнянето за Марапер, което извика в паметта му намеците на свещеника. Рой се потопи в мрачно мълчание. Уейън не поиска да го извади от него и обратния път те минаха мълчешком, всеки вглъбен в себе си. Два-три пъти Къмплейн отправяше към момичето умоляващи погледи, надявайки се, че тя ще заговори, но Уейън направи това чак към края, и то без да гледа към него:
— Има още нещо, за което трябва да те попитам — неуверено произнесе тя. — Ние трябва да открием скривалището на Чуждите и да унищожим тази шайка бандити, която не ни оставя на спокойствие. Но тъй като нашите хора са основно фермери, ние нямаме ловци. Даже обучените ни пазачи не се решават да се отдалечат много навътре в храсталаците. Те сигурно няма да бъдат в състояние да преодолеят пътя, който сте изминали вие. Ти си ни нужен, Рой, за да ни преведеш до нашите врагове. А можем да ти покажем и много неща, които ще те убедят, че те са и твои врагове.
Сега тя гледаше Къмплейн с мила и малко виновна усмивка на лицето си.
— Когато ме гледаш така — въздъхна той, — съм готов дори и да тръгна към Земята!
— Това сигурно няма да поискаме от тебе — каза тя.
Момичето се усмихна още веднъж. За пръв път тя излизаше от рамките на своята предпазливост.
— А сега трябва да отидем да разберем как вървят нещата при Роджър. Сигурна съм, че той пак е поел върху себе си всички грижи за кораба. Аз говорих с тебе за Чуждите, а той ще ти разкаже всичко, което знае за бандата главорези на Грег.
В бързината тя не забеляза учудването, появило се на лицето на Къмплейн.
Освен много работа, в момента магистър Скойт имаше и определени сполуки. За пръв път той усещаше, че е постигнал нещо конкретно. Скойт беше радушен и добронамерен в поздрава си към Къмплейн като към стар познат. Отново се беше наложило да отложат разпита на Фармър, който се намираше под строг контрол в съседната стая. Това стана заради поредната суматоха в Джунглите. Патрулът на Носарите беше чул някакъв шум в храсталаците и рискува да се отдалечи до „Отсек 29“.
Това беше точно този район, в който заловиха Къмплейн и Марапер. Този участък, отстоящ само на две секции от границите на Носа, навремето беше подложен на сериозни разрушения и патрулът не се осмели да се отдалечи много. Разузнавачите се върнаха в празни ръце. Съобщиха, че в „Отсек 30“ се води някаква битка и се чуват пронизителни мъжки и женски викове.
С това можеше всичко да приключи. Но скоро след това един от бандата на Грег се приближи до барикадата и помоли да го пуснат и да му дадат възможност да поговори с някой от началниците.