Къмплейн и Уейън преминаха след попрегърбения Грег в съседното помещение. Там цареше неописуем хаос. По мебелите бяха окачени окървавени парцали и дрехи. Пропити с кръв бинтове се търкаляха по пода като разхвърляни карнавални ленти. Грег може би беше запазил в себе си някакви остатъци от добри маниери, тъй като побърза да се извини за безпорядъка, когато забеляза израза на отвращение по лицето на Уейън.
— Жена ми загина по време на сражение — съобщи той. — Беше разкъсана на парчета. Никога не сте чували такъв писък. А аз не успях да стигна до нея, просто не успях. Тя отдавна би разчистила цялата тази мръсотия. Може би вие ще ми помогнете да го направя?
— Ние ще изслушаме вашите предложения и незабавно ще си тръгнем — студено заяви Уейън.
— Какво беше това сражение, Грег? Защо сте толкова уплашени? — намеси се Къмплейн.
— И за теб аз съм капитан — отвърна брат му. — Никой не ме нарича Грег. Разбери едно — аз не се страхувам. Все още нищо не е успяло да ме изплаши достатъчно. Аз мисля само за своето племе. Ако останем тук, всички ние ще загинем, в това няма съмнение. Трябва да се преместим някъде, а Носът е достатъчно безопасно място за това.
Той уморено приседна на леглото и повика с жест брат си.
— Виж, сега вече тук стана опасно. Хората можем да победим, но не и плъховете.
— Плъховете? — като ехо повтори Уейън.
— Да, плъховете, мило ми девойче — озъби се насреща й Грег. — Огромни, силни, отвратителни плъхове, които са способни да мислят и действат като хора. Знаеш ли за какво говоря, Рой?
Къмплейн пребледня.
— Да — потвърди той. — Те вече ме преследваха. Общуват със сигнали, обличат се в дрипи и вземат в плен други животни.
— О, значи ти знаеш? Поразително. Знаеш повече, отколкото очаквах. Но все пак това е страшна опасност. Тези глутници от плъхове са най-голямата опасност на кораба. Те са се приучили да действат заедно. Точно така направиха по време на последния сън, когато ни нападнаха. Затова ни се налага да се махнем оттук. Ние просто няма да бъдем в състояние да се справим, ако отново се появят толкова много от тях.
— Чудно — не се сдържа Уейън. — На Носа никога не е имало такова нещо!
— Може и да не е имало, но Носът не е целият свят — с ирония отбеляза Грег.
Според неговата хипотеза плъховете се криеха на групи в Джунглите. Там можеха да се срещнат самотни хора, които лесно да нападнат и ликвидират. Последното им нападение беше, от една страна, доказателство за достатъчно добрата им организираност, а, от друга — щастлива случайност. Но плъховете не успели да оценят силите на бандата на Грег. На това място в обясненията си Грег очевидно реши, че и бездруго е казал твърде много неща, и неочаквано промени темата.
Както твърдеше той, плановете му за преселване на Носа бяха изключително прости. Трябваше да запази групата си, наброяваща около петдесет души, като самостоятелна единица, без да се смесва с останалите обитатели на Носа. Те трябваше да прекарват периодите между съня, както и досега, скитайки из Джунглите. На Носа щяха да се връщат само през времето за сън. На свой ред те биха поели върху себе си задължението да защитават Носарите от Чуждите, Гигантите, плъховете и всички останали нападатели.
— А какво искаш в замяна? — попита Къмплейн.
— В замяна искам да запазя правото си на капитан на своите хора. Освен това всички трябва така да се обръщат към мене — капитанът.
— Не ти ли се струва, че това е някак детинско?
— Така ли мислиш? Ти никога не си виждал по-далеч от носа си. Разполагам с дневник, според който аз, а, разбира се, и ти, т.е. ние сме потомци на капитана на този кораб. Той се е наричал капитан Къмплейн. Капитан Грегъри Къмплейн. Целият този кораб му е принадлежал. Само си представи това, ако можеш…
Обикновено грубото лице на Грег сега просветна. Някъде дълбоко, дълбоко в него се таеше искрица човечност, желание да живее в мир с околните. Но само след миг той отново се превърна в отвратителния дивак, седящ важно върху купчината мръсни бинтове. Когато Уейън попита за възрастта на дневника, той само сви рамене и небрежно отвърна, че не знае. Бил прочел само първата страница. Къмплейн язвително си помисли, че и за това брат му сигурно е изгубил доста време.
— Дневникът се намира в шкафа зад гърба ти — каза Грег. — Ако стигнем до някакво съгласие, може да ти го покажа. Взехте ли вече решение?
— Твърде малко ни предлагаш, братко, за да ни се стори предложението ти привлекателно — отговори Къмплейн. — Да вземем например плъховете. Ти преувеличаваш опасността от тях поради причини, известни засега само на тебе.