Заповядах да ги обезоръжат и да ги затворят. Всички оръжия, с изключение на тези, които наричаме парализатори, разпоредих да бъдат събрани и унищожени, за да се избегне евентуално друга заплаха за кораба. Парализаторите действат изключително върху нервната система. На неорганичната материя те не оказват никакво влияние.
Още един опит за бунт. Това стана, когато се намерих в Селскостопанския Отдел. Той беше един от най-важните на кораба и трябваше да работи на всяка цена. Кислородоотделящите водорасли са оставени на спокойствие, тъй като и сами се грижат прекрасно за себе си. Споменатите вече «сухи» водорасли са се разраснали, преминавайки от леха в леха, та дари и по пода. Изглежда, че те стават самостоятелни. Тъкмо наблюдавах тези водорасли, когато влезе Ной Стовар с парализатор в ръка, следван от група освирепели жени. Той стреля в мен. Когато дойдох на себе си, те вече ме бяха пренесли в командната кабина и започнаха да ме заплашват със смърт, ако незабавно не обърна кораба към Новата Земя.
Изгубих много време, за да им обясня, че за обръщане на сто и осемдесет градуса при относителна скорост 1328.5 ще са необходими около пет години.
В крайна сметка, демонстрирайки им цифровите данни от таблиците, успях да ги убедя. Но те се оказаха толкова потресени от тази новина, че решиха да ме убият на всяка цена.
Кой ме спаси? Не моите офицери, за което съобщавам със съжаление, а само една Джун Пейн, и то сама! Моята малка героиня от Научния Отдел! Тя се нахвърли върху тях с такава сила и ярост, че тази компания, начело с Ной, беше принудена да бяга. В момента ги чувам как безчинстват на съседните етажи. Явно са се добрали до запасите от алкохол.
Вече има шестима съвсем оздравели, включително и малката Шейла. Всички те все още имат температура, движат се нервно и бързо, но казват, че се чувстват добре. За щастие те изобщо не си спомнят за мъките, които са преживели. През това време заразата събира следващите си жертви.
Докладите от болницата спряха, но на мен ми се струва, че работоспособни са останали още петдесет души. Петдесет! Пределът на техните съпротивителни сили, както и на моите, неумолимо приближава. Не беше възможно да се избегне натрупването на чуждите белтъчини, но тъй като причудливите съчетания на аминокиселините възникват случайно, някои от нас избягват съдбоносното въздействие по-дълго време от другите. Така в крайна сметка твърди Джун Пейн.
Тя пак беше при мене и аз съм й искрено благодарен за оказваната помощ. Струва ми се, че се чувствам самотен, тъй като неочаквано усетих, че я държа в обятията си и я целувам.
Външността й е много привлекателна, а тя е петнадесет години по-млада от мен. Разбира се, това беше глупаво от моя страна. Но и тя заяви (Има ли някакъв смисъл в безкрайното повтаряне на едни и същи аргументи?), че се чувства самотно и страшно, че й остава малко време и защо тогава ние да не се обичаме?
Изгоних я, но внезапният ми гняв говори за това, колко много тя ме привлича. Сега съжалявам, че бях толкова невъздържан. И все пак не мога да престана да мисля за Ивона, която страда съвсем наблизо, в съседното помещение. Трябва да се въоръжа и на следващия ден да направя нещо като проверка на кораба.
Намерих двама младши офицери — Джан Хол и Маргарет Престелан. Те ме съпровождаха при обхода на кораба. Мъжете все още работят, влагайки всичките си останали сили в това. Ной е организирал нещо като група за милосърдна помощ и храни тези, които са преживели деветдневната зараза. В известна степен това е и извинението му за онзи случай. Интересно, какви ли ще бъдат по-далечните последствия от тази катастрофа? Някой беше освободил Басит. Той броди навсякъде като ненормален и непрекъснато търси да привлече слушатели. На път съм почти да повярвам в неговата Наука. В тази истинска гробница, в която живеем, може би е по-лесно да се повярва на психоанализата, отколкото в Господ.