Бяхме в Селскостопанския Отдел. Изглежда поразително. Животните живеят свободно между растенията.
А водораслите! «Сухият» вид под въздействието на пейнина явно се подлагаше на мутации.
Той е излязъл вече навън в коридора до секцията с водорасли, а корените му избутват почвата пред себе си. Картината е такава, като че ли този вид е действал със собствен разум! Не можах да се избавя от представата как водораслите се разрастват и запълват целия кораб. Отидох в командната кабина и включих устройството, което затваря всички преходни врати край Главния коридор. Това трябваше да затрудни по-нататъшното нашествие на растенията. Френк се събуди. Отпуснатостта му беше преминала, но той не ме позна. Ще отида при него пак на следващата сутрин.
Днес се разболя очарователната, изпълнена с живот Джун! Тя беше неподвижна и страдаше — точно както го предвиждаше. По съвсем предателски начин нейният вид ме потресе и притесни повече от вида на Ивона. Би ми се искало…
Но какво значение има какво ми се иска?
СЕГА Е МОЙ РЕД!
Престелан ми напомни, че е минало Рождество Христово.
Аз съвсем бях забравил за тази подробност. Може би затова така се бяха раздвижили тези пияни бунтари. Нещастните глупаци!
Френк днес ме позна. Разбрах това по очите му, макар той все още да не може да говори. Ако някога той стане капитан, то корабът ще бъде съвсем различен от този, който започна нашия съдбоносен полет.
Двадесет оздравели. Това е явен прогрес и надежда. Бедствието ни превърна в мислители. Едва сега, когато дългото пътуване вече не означава нищо друго, освен път към мрака, аз започвам да се съмнявам в известна степен в междузвездните пътешествия. Колко много мъже и жени сигурно са мислили същото, затворени между тези многовековни стени по пътя си към Процион!
В служба на тази велика идея животът им е протичал през пръсти. И колко много хора още ще умрат, преди нашите потомци да достигнат Земята!… Земята! Аз се моля сърцата на хората да се смекчат, за да престанат да бъдат такива жестоки като тези метали, които те толкова обичат и на които само служат. Само изключително високото развитие на техниката, което е отбелязал XXIV век, е могло да доведе до създаването на този изумителен кораб. И все пак това чудо е отвратително и съвсем безсмислено. Само в ерата на сляпата технология са могли да се решат да обрекат на пожизнено заточение в кораба все още неродените поколения, завинаги лишавайки ги от чувства и стремления. Като начало на технологичната ера могат да се приемат първите спомени за Вавилонската кула. Това са твърде забележителни факти в моите представи за човечеството. Но какво друго ни остава, освен да се надяваме, че тази безкрайна агония някога ще бъде прекратена веднъж завинаги, както на Земята, така и в Новия Свят на Процион…“
С това дневникът свършваше.
Уейън няколко пъти трябваше да прекъсва четенето, за да успокоява вълнението в гласа си. Нейният войнствен маниер на държание беше изчезнал съвсем. В тези минути тя беше само едно объркано седящо на леглото момиче, което всеки момент беше готово да се разплаче. Когато приключи четенето, тя с усилия повтори първите редове на дневника, които бяха убегнали от вниманието на Къмплейн. С енергичен поривист почерк Грегъри Къмплейн пишеше: „Поемам по посока на Земята, знаейки, че хората, които ще видят нейното небе, ще се родят не по-рано от смяната на шест пълни поколения след нас.“
Уейън прочете това с трептящ глас и се разплака.
— Не разбираш ли? — извика момичето. — О, Рой… Пътешествието е трябвало да продължи само седем поколения, а ние сме вече двадесет и третото. Отдавна сме отминали Земята и сега нищо не може да ни спаси!
Без думи, но и без всякаква надежда Рой се опита да я успокои. Но любовта на хората не можеше да бъде силата, която ще ги измъкне от този нечовешки капан. Когато накрая Уейън престана да хлипа, Къмплейн заговори. Той усещаше, че и неговият глас трепти неудържимо, но продължаваше да говори, най-вече, за да я успокои и отвлече вниманието й от тази трагедия. По-точно да отвлече вниманието на двамата.
— Този дневник обяснява много неща. Ние трябва да се стегнем и да сме доволни от това, че сега знаем толкова много. Преди всичко написаното обяснява причините за катастрофата. Това вече не е никаква страховита легенда, а е нещо реално, което може да се използва. Сигурно никога няма да разберем дали е останал жив капитан Грегъри, но е оживял поне синът му, тъй като фамилията не е изчезнала. Може би е успяла да преживее ужаса и Джун Пейн, защото в голяма степен тя прилича на тебе. Но едно е съвсем ясно: не са загинали всички. Малките групи, които са останали живи, са започнали да образуват племена. А през това време водораслите са запълнили почти целия кораб.