Те бързо пресякоха пътеката на дивите свине и завиха в страничния коридор. Тук Къмплейн се прилепи с гръб към стената и накара Гуина да направи същото.
— Слушай внимателно и гледай не идва ли някой след нас — прошепна той.
Водораслите шумоляха, безбройните мухи бръмчаха. Внезапно тези звуци се усилиха до такъв шум, от който, както се стори на Къмплейн, главата му щеше да се пръсне. Но сред тази разнообразна гама можеше да се отдели един, който не би трябвало да съществува тук.
Гуина също го чу.
— Приближаваме се към друго племе — зашепна тя. — То е там отпред.
Звукът, който бяха доловили, бе плач на дете, и издаде близостта на чужденците далеч преди те да достигнат барикадата, далеч преди да се усети миризмата им. Преди няколко дни този район се кръстосваше само от свине, а сега всичко свидетелстваше, че се приближава друго племе, че то идва от друга палуба и че е нахлуло в ловните територии на племето Грийн.
— Ние ще съобщим това при завръщането си — каза Къмплейн.
Той отведе Гуина в обратната посока. Без труд те се придвижваха напред, броейки по пътя завоите и следвайки пътеката на свинете. Този район им бе известен като Стълбата на Храната и тук от по-високите нива можеше да се достигнат по-долните палуби. Зад ъгъла пред тях достигаше отчетливо грухтене и звуците на дърпани и късани стебла. Там сигурно пасяха свине.
Къмплейн заповяда на Гуина да остане горе, свали лъка си от дясното рамо, сложи стрела и започна внимателно да се спуска долу. Кръвта на ловеца закипя в жилите му и сега, промъквайки се като сянка през джунглите, той забрави всички други грижи. Очите на Гуина го следяха с нямо възхищение. На това място водораслите бяха намерили свободно пространство да достигнат истинските си размери и приличаха на гъвкави дървета, като короните им образуваха горе плътна зелена повърхност. Ловецът се приближи до самия край и погледна надолу. Сред високите храсти, грухтейки от удоволствие, пасяха животните. Виждаха се само възрастни свине, но се чуваха и гласчетата на прасета.
Внимателно се заспуска по стълбите и се запровира между растенията, но за миг усети жал към живота, който след малко ще прекъсне. Екзекуция на свине! Постара се да сподави в себе си това чувство — Науката не одобряваше жалостта.
Край майка си се въртяха три прасета, две черни и едно златисто. С дълги крака, космати, те приличаха на вълци с чувствителните си ноздри и изтеглените муцуни. Самката се обърна, изглежда, подсъзнателно усети нещо, повдигна глава и мъничките й очички подозрително зашариха наоколо, като при това се извърна с широкия си хълбок удобно…
— Рой, на помощ! — долетя пронизителен вик.
Това бе гласът на Гуина, пълен със страх.
Свинското семейство се хвърли панически да бяга, без да се оглежда, прасетата пробиваха храсталака непосредствено след майка си. Но вдиганият от тях шум не можеше да заглуши звуците на борбата, която се водеше горе.
Къмплейн нито миг не се колеба. При първия вик на Гуина се обърка, изпусна стрелата си и дори не метна на рамо лъка си, а сграбчи парализатора и полетя нагоре по стълбата. Но растящите навсякъде водорасли забавяха бягането му и когато стигна площадката, на нея вече нямаше никого.
Наистина отляво се раздаваше някакво чупене и той се хвърли в тази посока. Бягаше наведен, като се стараеше да бъде колкото се може по-малка мишена, и след няколко минути видя двама брадати мъже да дърпат Гуина.
Тя не се съпротивляваше. Изглежда, я бяха зашеметили.
И в този миг той едва не стана жертва на третия мъж, когото не бе забелязал. Той бе малко назад и затаил се сред водораслите, прикриваше изтеглянето на другарите си. Сега мъжът изстреля една стрела по коридора, която изсвири край ухото на Къмплейн.
Ловецът се хвърли на пода и така избегна и втората стрела, след което бързо изпълзя встрани, като разсъди, че от гибелта му никой няма да има полза.
Настъпилата тишина се нарушаваше само от привичното шумолене на водораслите. Но всъщност и никой няма да има полза, ако остане жив — тази мисъл го връхлетя като камък по главата. Той загуби и плячката си, и Гуина.
Сега го чакаше съдът на Съвета, където ще трябва да докладва за обстоятелствата, при което племето се е лишило от една жена. Шокът засенчи в първия момент осъзнаването на необратимостта на тази загуба. Къмплейн не обичаше Гуина, често дори я ненавиждаше, но тя му принадлежеше, тя беше негова собственост.
За щастие нарастващият в него гняв натежа над останалите емоции. Гняв. Това бе единственото вярно лекарство, съгласувано с препоръките на Науката. Той сграбчи няколко изгнили пръта и ги хвърли напред с проклятия. Гневът му се усили така, че безумието стана единствен изход. Безумието! Той се търкаляше по земята, гърчеше се, ръмжеше и виеше като див звяр сред безучастната тишина.