Когато краищата на квадрата изстинаха дотолкова, че да може спокойно да се мине край тях, Уейън и Къмплейн тръгнаха бавно към това странно видение.
Огромните жалюзи, закриващи целия гигантски обсервационен купол, се намираха в същото положение, в което преди много години ги беше оставил капитан Грегъри Къмплейн.
На мястото си стоеше дори и забравеният от небрежност на балюстрадата ключ, който не беше позволил на жалюзите да се спуснат докрай. Вследствие на това беше останал малък процеп. Именно той привличаше в момента Къмплейн и момичето така, както светлината привлича водораслите.
Процепът започваше почти от нивото на пода и завършваше високо над главите им, откривайки тясна ивица от космоса. Колко много напразно загубени години бяха минали от момента, в който някой друг участник в експедицията е гледал оттук към безкрайната пустош!…
Опрели главите си една в друга, двамата гледаха дълго през отвора. Искаха да осъзнаят това, което се беше разпростряло пред тях. Но това представляваше само едно малко кътче от запълненото със звезди мироздание — твърде малко, за да ги изпълни с мъжество и надежда.
— Вече няма значение, че корабът е прелетял край Земята — Уейън въздъхна с облекчение. — Ние намерихме командната зала. Когато се научим да се оправяме в нея, ще насочим кораба към най-близката планета. Нали Трегонин говореше, че повечето слънца имат планети. Ще го направим! Зная, че ще се справим! Сега вече всичко ще стане по-просто.
В този момент в слабо осветената командна зала тя забеляза някакъв слаб блясък в очите на Къмплейн. Като че ли те излъчваха безкрайното му изумление.
Тя го прегърна. Неочаквано изпита желание да го помилва така, както винаги правеше със Скойт. Независимостта, която така усилено му беше втълпявана в Кабините, изведнъж беше напуснала Къмплейн.
— За първи път — въздъхна той — аз си представям… аз окончателно разбирам, че ние наистина сме на кораба…
Краката му сякаш омекнаха в този момент. Уейън възприе думите му като своеобразен упрек и недоволство от самия себе си.
— Твоят прадядо е тръгнал от Новата Земя — заяви тя. — А ти ще завършиш този полет на Най-новата Земя.
Тя включи прожектора си. Бързо прокара светлината по дългите редове на командните пултове, които досега оставаха невидими в тъмнината. Безкрайните редици от индикатори, които навремето са правели това помещение център на нервната система на кораба, стотиците превключватели, цели панели с датчици, ръчки, лостове, копчета и екрани — всичко това, което олицетворява външния вид на силите, управляващи кораба, беше споено в еднородна маса, напомняща лава. Безбройните прибори по стените приличаха на гроздове метални отпадъци. Нищо не беше пощадено. Лъчът светлина, който пробягваше бързо по залата и стените, не успя да открие нито един запазен детайл. Командната кабина беше напълно унищожена.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ВЕЛИКОТО ОТКРИТИЕ
I
Слабата светлина на контролните лампи осветяваше километрите преплитащи се коридори. В единия край на кораба водораслите вече започваха да увяхват. Всяка периодична смяна на светлината с тъмнина за тях означаваше неизбежна смърт. Магистър Скойт и неговите хора продължаваха на светлината на прожекторите издирването на Гиганта. В момента групата на Носарите претърсваше най-долните етажи на силовия сектор. На практика Скойт беше изчистил от всякаква форма на живот вече двадесет сектора от Носа.
Настъпилата тъмнина изплаши отец Марапер. Той се връщаше в стаята си след среща със съветника Трегонин. От известно време Марапер се опитваше внимателно да се вмъкне под кожата на библиотекаря с идеята си за възраждане на Съвет на Петимата като Съвет на Шестимата. Разбира се, като шести член на Съвета свещеникът виждаше самия себе си. Сега той се прокрадваше в тъмнината със страх да не се сблъска случайно по коридорите с някой Гигант.
И едва не се случи точно така.
На няколко крачки от него внезапно се разтвори врата и коридорът се заля в ярка светлина. Изплашеният Марапер се дръпна встрани и застина до стената. Светлината мигаше и се движеше, превръщайки сенките в ято от скачащи призраци. Явно собственикът на източника на светлина се движеше бързо из стаята. След минута на вратата се появиха две огромни фигури, подкрепящи трета. Тя беше с по-малки размери и се олюляваше, като че ли човекът беше болен. Нямаше съмнение, че двамата са Гиганти. Ръстът им достигаше шест фута.
Източникът на ослепително ярката светлина беше прикрепен към главата на един от тях. Той създаваше причудливите сенки, когато Гигантът се накланяше, за да поддържа по-ниския си спътник. Тримата се отдалечиха на няколко крачки към дъното на коридора и спряха. Стояха с гръб към Марапер.