В този момент светлината падна върху лицето на по-ниския човек. Това беше Фармър!
Той беше облегнат на ръцете на Гигантите и разговаряше нещо с тях. Изведнъж Фармър се наведе и прилепи разтворената си длан до стената. Заедно с това направи някакъв неразбираем жест. Ръката му, осветена от прожектора, стоеше известно време прилепена с пръстите нагоре до стената. След малко под нейния натиск част от плоскостта се плъзна нагоре. Гигантите я издърпаха още, като освободиха отвор, през който можеше да се провре човек.
Най-напред двамата помогнаха на Фармър да се спусне надолу, а след това влязоха и самите те, като затвориха люка след себе си. Слабата светлина на контролната лампа отново остана единствена в дългия коридор.
Чак сега се възвърна способността на свещеника да говори.
— Спасете ме! — закрещя той. — Помощ! Те ме преследват!
Той заблъска по вратата на съседната стая и без да дочака отговор, я отвори. Това беше стая на работници, които в момента съпровождаха Скойт и пазачите при преследването на Гиганта.
В полумрака на една от следващите стаи Марапер завари майка, хранеща детето си. Жената и детето се разкрещяха от страх. Суматохата бързо привлече вниманието на хората с прожекторите. Това бяха предимно мъже, участващи в хайката. Те бяха невероятно възбудени от разнообразието на преживявания при гонитбата на враговете. При новината, че Гигантите са се появили точно тук, в центъра на техния район, те започнаха да крещят по-силно и от Марапер. Хората непрекъснато прииждаха и виковете ставаха все по-силни. Марапер беше притиснат до стената и непрекъснато повтаряше своя разказ на един след друг появяващите се офицери. Пристигна и един от капитаните от Комитета за Спасение на име Пенгуъм. Той си проби енергично път през тълпата и разчисти мястото около Марапер.
— Това със сигурност можеше да изплаши някого, който не е толкова смел като мене — заяви все още треперещият свещеник.
— Покажи ми мястото, на което според твоя разказ, са изчезнали Гигантите — заповяда Пенгуъм. — Покажи къде е.
Марапер неохотно показа с ръка правоъгълника в стената, през който бяха минали тримата.
Линията, очертаваща мястото, беше не по-дебела от косъм и почти не се забелязваше. Край една от стените от вътрешната страна на правоъгълника имаше странна осмоъгълна вдлъбнатина. Нищо друго не отличаваше тази част на коридора от която и да е друга наоколо. По разпореждане на Пенгуъм двама мъже се опитаха да отворят люка. Но процепът между стената и подвижната плоскост се оказа толкова малък, че в него можеше да се пъхне само нокът. Опитът беше неуспешен.
— Не иска да се отвори, нали сами виждате — заяви единият от мъжете.
— Благодарете на Бога за това! — възкликна Марапер, след като си представи как от отворената пролука срещу него изскачат тълпи от Гиганти.
Някой най-после информира Скойт за случилото се. Лицето на магистъра стана още по-сурово от обикновено. Слушайки Пенгуъм и Марапер, той машинално изглаждаше бръчките по страните на лицето си. Независимо от умората обаче мозъкът му работеше съвсем ясно.
— Такива люкове — каза той — има на всеки сто метра по целия кораб. Никога не сме знаели за какво служат те, тъй като не сме успявали да ги отворим. Но, както разбирам, Гигантите правят това без усилия. Сега вече не може да има и най-малко съмнение, че Гигантите съществуват, каквото и да мислехме преди за това. По причини, известни може би само на тях, по-рано те не се показваха, но сега вече са се раздвижили. Каква ли друга цел могат да имат, освен да завземат кораба!…
— Този люк… — започна Марапер.
— Този люк — прекъсна го Скойт — е ключът към цялата работа. Спомняш ли си, че твоят приятел Къмплейн разказваше как са го заловили Гигантите. Те го въвлекли през някакъв отвор в нисък затворен тунел, неприличащ на никаква част от кораба, която познаваме. Без съмнение, това е било пространството между етажите и са го вмъкнали там през точно такъв люк. Всички люкове имат връзка и ако Гигантите могат да отворят един, със сигурност ще могат да го правят с всички!
Събралата се в коридора тълпа развълнувано зашумя. Очите на всички блестяха. Светлината беше оскъдна и за по-голяма сигурност хората се притиснаха един до друг.
Марапер се изкашля и пъхна малкия си пръст в ухото. Като че ли това беше единственото действие, на което е способен в този момент.