— Господи, нима това означава, че нашият свят е обграден от друг свят, до който Гигантите имат достъп, а ние — не?
Скойт поклати утвърдително глава:
— Не е особено приятна мисъл, нали, свети отче?
Пенгуъм докосна Скойт по рамото и той се обърна недоволно. Зад него стояха трима от Съвета на Петимата: Билой, Дюпон и Раскин. Те бяха обезпокоени и явно сърдити.
— Нито дума повече, магистър Скойт — произнесе Билой. — Чухме по-голямата част от това, което се говори тук, и смятаме, че това не е тема за публични дискусии. Ще бъде по-добре да отведете този свещеник в помещението на Съвета и там да поговорим.
Скойт не се колеба за отговора си.
— Точно обратното, съветник Билой — заяви важно той. — Това засяга всеки живеещ на кораба. Всички трябва да разберат за това, и то колкото се възможно по-бързо. Страхувам се, че след тази случка за нас ще настъпят нови времена. И те може би не предвещават нищо хубаво!…
Въпреки че в момента Скойт явно се противопоставяше на Съвета, на лицето му беше изписана толкова болка, че Билой не обърна внимание на всичко останало. Съветникът само попита:
— Защо смятате така?
Скойт разтвори ръце.
— Помислете сами. Гигантът се появява неочаквано в „Отсек 14“ и хваща първото попаднало му момиче. При това прави всичко така, че момичето да може след това бързо да избяга. Защо? За да вдигне тревога. По-късно той отново се появява в района на силовия отсек. Искам да отбележа, че той прави всичко това без никакъв риск за себе си. Винаги може да се укрие в един от тези люкове. По-нататък: понякога и преди сме получавали съобщения за срещи с Гиганти, но по-скоро всички те бяха случайни. Последната среща съвсем не прилича на случайност. За първи път Гигантът е искал да бъде забелязан. По никакъв друг начин не може да се обясни безсмисленото му нападение над момичето.
— Но защо ще иска да бъде забелязан? — объркано запита съветникът Раскин.
— Според мене това е съвсем ясно, съветник — намеси се Марапер. — За да отвлече вниманието, докато другите освободят Фармър.
— Правилно — унило се съгласи Скойт. — Това стана в момента, когато се подготвяхме да разпитваме Фармър. Едва бяхме започнали да го обработваме… Това беше примамка, за да отстранят всички от пътя си, докато освобождават Фармър. Сега, когато Гигантите вече знаят, че ние сме сигурни в тяхното съществуване, ще бъдат принудени да пристъпят към действие. Ако ние не направим това преди тях! Свещенико, застани на колене и ни покажи какво според тебе е правил Фармър, за да отвори тази врата.
Марапер, сумтейки, изпълни разпореждането.
Светлината от всички прожектори се насочи към него. Той се приближи до стената, неуверено поглеждайки нагоре.
— Струва ми се, че Фармър се намираше тук — каза той. — После се надигна ето така, постави ръката си така, направи с пръстите нещо такова, а след това… О, Господи, вече зная какво е направил! Скойт, гледай!
Марапер мръдна леко с ръка. Чу се тихо изщракване и люкът се вдигна. Пътят им към Гигантите беше открит.
Лаур Уейън и Рой Къмплейн бавно се връщаха към населената част на Носа. Шокът, предизвикан от откриването на напълно унищожената командна кабина, беше твърде голям.
Отново, но този път още по-силно, Къмплейн беше обхванат от силно желание да умре. Мисълта за пълния крах действаше като отрова. Краткото въодушевление от живота на Носа, щастието, което му беше донесла Уейън, — всичко това се оказа по-слабо от безумието, което го дебнеше още от детството.
Потънал в дълбока черна меланхолия, Къмплейн несъзнателно започна да си подсвирква някаква проста мелодийка. Този навик той дължеше на старата Наука на Кабините, която неотдавна бе отхвърлил с презрение.
Като далечно ехо се върна гласът на свещеника: „Всички ние сме деца на греха, а дните ни преминават в страх. Дългото Пътешествие винаги има свое начало. Ние дишаме гневно, докато можем, за да се спасим от вътрешните конфликти, като се освободим от своите природни наклонности…“ Къмплейн инстинктивно изпълни ритуален жест на гняв. Той беше позволил омразата да расте в него, подхранвана от всичките му нещастия и да го води в обхваналия го мрак.
Уейън плачеше, склонила глава на рамото му. Това, че и тя страдаше, само усилваше яростта на Къмплейн. Гневът му кипеше и нарастваше непрекъснато. Лицето му се бе изкривило в злобна гримаса. Накрая започна на висок глас да изрежда всички неприятности, станали с него и с другите, да ги събира в едно и ги подсилва със собственото си озлобление. Неудържимата бясна злоба накара сърцето му да бие по-бързо. След малко той се почувства по-добре. Дори се оказа в състояние, след като утеши Уейън, да я отведе до населените отсеци на кораба.