Вървейки внимателно по коридора, той обмисляше създалата се ситуация. В едно той беше съвсем сигурен: ролята, която съветник Дейт играеше в цялата тази работа. Беше сигурен и в това, че никой не трябва да знае какво беше говорил съветникът чрез странния апарат на Къртис (къде всъщност можеше да се намира този Къртис), докато не обсъди всичко подробно с Уейън. В този момент Къмплейн не беше в състояние да различи кой е на тяхна страна и кой не.
— А ако и Уейън… — започна той на глас.
Веднага отхвърли тази страшна мисъл. В определени моменти подозрителността се превръщаше в безумие. Някаква подробност тревожеше Къмплейн, макар и той да не можеше точно да формулира в какво се състои тя. Нещо, свързано с освобождаването на Фармър. Не, това можеше да почака. Сега той искаше да бъде хладнокръвен и трезвомислещ. С всичко останало можеше да се занимава после. Но най-напред трябваше да предаде топлинния излъчвател, или поялника, както го нарече Дейт, на някого, на когото ще бъде най-полезен. Магистър Скойт. Да, Скойт е точно човекът, който му е необходим. Сега той се намираше в центъра на най-бурните действия.
Преградите между Носа и Джунглите бяха разрушени. Изпотени мъже разглобяваха барикадите, вдъхновени от процеса на разрушаване.
— Махнете ги! — викаше Скойт. — Ние мислехме, че те ни защитават от враговете. Оказа се обаче, че границата може да бъде навсякъде и тези барикади нямат никаква стойност.
През отворените и разчистени входове преминаваше армията на Грег. Окъсани и мръсни мъже, жени и хермафродити, здрави и ранени, ходещи и пренасяни на носилки, всички те развълнувано се присъединяваха към Носарите, които ги наблюдаваха любопитно. Досегашните жители на Джунглите носеха със себе си вързопи, бохчи, загърнати одеяла, кошници и какво ли не още. Някои от тях дърпаха неугледни шейни, които само им пречеха да се провират през храсталаците. Една жена превозваше цялата си покъщнина на гърба на изтощена овца. Заедно с хората се появиха и черните комари на Джунглите. Приятната възбуда на Носарите беше толкова голяма, че те непрекъснато сърдечно аплодираха и се усмихваха на вливащата се към тях река от нечистотии. Легионите дрипльовци отговаряха с дружелюбно помахване с ръка. Бяха оставили Рафъри в Джунглите. Той беше толкова близо до смъртта, че нямаше никакъв смисъл да се затрудняват допълнително с пренасянето му на Носа.
Едно нещо за новодошлите можеше да се каже със сигурност. Изгнаниците от Джунглите, голяма част от които бяха пострадали от плъховете, бяха решително готови да се сражават. Мъжете държаха винаги под ръка парализаторите, ножовете и самоделните си копия.
Самият Грег и неговите не особено симпатични помощници се съвещаваха със Скойт и съветниците му при закрити врати.
Къмплейн безцеремонно нахълта в стаята. Той беше изключително уверен в себе си и тази увереност изобщо не намаля от сърдитите възгласи при появяването му.
— Аз дойдох, за да ви помогна — каза той, обърнат към Скойт като към явен ръководител. — Донесох ви две неща. Първото е една информация. Ние открихме, че на всеки етаж и във всеки отсек има люкове. Но това е само единият от пътищата, които могат да ползват Чуждите и Гигантите. Освен това те разполагат и с удобни изходи във всяко помещение.
Той скочи на масата и продемонстрира как се отделя решетката от вентилационния отвор на тавана.
— Ще ви се наложи да охранявате и тях, магистре.
Неочаквано измъчващата го загадка, свързана с бягството на Фармър, се проясни.
— Горе също може би има помещения, до които засега нямаме достъп. Трябва да си изясним, разбира се, какво има в тях.
— Но нали аз ти казах, такива места има със стотици — промърмори Грег.
— Мисля, че все пак си струва да проверим това твърдение — каза съветник Раскин.
— Да допуснем, че си прав, Къмплейн — прекъсна ги Скойт. — Но ако решетката е затрупана, как можем да я преодолеем и да продължим нататък?
— Ето така — отвърна Къмплейн.
Той насочи топлинния излъчвател към близката стена и го придвижи хоризонтално. Стената започна да се поддава на силата на топлината. Когато се появи неравномерен полукръгъл отвор, Къмплейн изключи излъчвателя. Погледна очакващо към останалите. Няколко минути всички мълчаха.
— Господи! — изхриптя накрая Грег. — Значи това, което аз ти подарих…
— Да. Точно така би трябвало да се използва. Това не е оръжие, както мислеше ти, а само излъчвател на топлина.
Скойт се надигна. Мускулите на скулите му бяха ясно очертани.
— Отиваме в „Отсек 21“ — разпореди се той. — Пенгуъм, нека твоите хора да отварят люковете толкова бързо, колкото успяват да си предават пръстена един на друг. Браво, Къмплейн, отлична работа. Веднага ще използваме това нещо.