Преминаваха плъховете! Те бягаха по вентилационната тръба, минаваща над стаите. А в момента бяха точно над решетката, закриваща отвора, през който неотдавна се беше промъкнал Къмплейн.
Хиляди дребни розови лапички се приближаваха и се отдалечаваха нататък, докато цялото нашествие на плъховете течеше над главите им. В стаята се изсипваха потоци прах, а после се появи и дим.
— Ето така е сега по целия кораб — обърна се към Дейт Къмплейн, когато шумът се отдалечи и заглъхна. — Огънят прогонва плъховете от дупките им. Ако има достатъчно време, хората ще унищожат всичко тук. Ще намерят и вашето тайно убежище, дори ако трябва да унищожат всички. Ако искаш да се измъкнеш жив от тази ситуация, Дейт, иди при апарата си и посъветвай Къртис да излезе с вдигнати ръце.
— Дори и да му кажа това, все едно — той не би ме послушал — каза Дейт.
Той потриваше ръцете си, кожата на които беше тънка и обтегната като хартия.
— Аз ще се погрижа за това — отговори Къмплейн. — А къде е това Малко Куче? Там долу на планетата ли?
Зак Дейт съкрушено кимна с глава.
Той непрекъснато покашляше и това издаваше нервното му напрежение.
— Стани и кажи на Къртис колкото може по-бързо да се свърже с Малкото Куче и да го посъветва да изпрати кораб за нас — заяви Къмплейн.
Той извади парализатора и спокойно го насочи към Дейт.
— Тук аз съм единственият, който има право да размахва парализатор — викна Марапер. — Дейт е мой пленник!
Той скочи и бързо се приближи към Къмплейн с насочено оръжие. С ловък удар Къмплейн изби парализатора от ръката му.
— Не можем да позволим в дискусията ни да вземе участие трета страна, Свети отче — заяви той. — Ако искаш да останеш тук, стой по-спокойно. В противен случай ще се наложи да напуснеш! Е, Дейт, какво реши?
Зак Дейт отчаяно се повдигна. По лицето му се четеше явно объркване.
— Нямам представа какво да правя. Вие изобщо не можете да разберете в каква ситуация се намираме — произнесе той. — Всъщност, аз искам да ви помогне, стига да мога. В действителност ти ми се струваш разумен човек, Къмплейн. Ако ние двамата…
— Аз не съм разумен! — закрещя Къмплейн. — Всякакъв друг, но не и разумен. Свържи се с Къртис! Хайде, стара лисицо, мърдай! Викай кораба тук!
— Инспектор Уейън, не бихте ли могли… — започна Дейт.
— Разбира се! Рой, моля те — опита се да се намери Лаур.
— Не! — извика Къмплейн.
Настана истински ад. Всеки държеше на своето мнение. Дори и жената.
— Тези негодници са отговорни за всички наши нещастия. Те трябва или да ни измъкнат от бедата, или…
Къмплейн рязко отдалечи шкафа от едната стена. Телефонът се намираше в малка ниша, безразличен и мълчалив, готов да предаде всички думи, които му бъдат доверени.
— Този път парализаторът ми е настроен на пълна мощност, Дейт — информира го Къмплейн. — Броя до три, а ти се хващай за работа. Едно… две…
Очите на Зак Дейт бяха пълни със сълзи, когато с трепереща ръка той вдигна слушалката.
— Дайте ми Къртис, ако обичате — помоли той, когато някой отговори от другата страна.
Независимо от нервността си, Къмплейн не успя да избегне прилива на емоции при мисълта, че този апарат е свързан с някаква тайнствена крепост на кораба.
Когато Къртис се обади, четиримата в стаята можаха ясно да чуят гласа му. Той приличаше на свистене от възмущение и напрежение. Къртис говореше толкова бързо, като че ли не беше Гигант.
Той заговори по същество, преди старият съветник да успее да каже каквото и да било.
— Дейт, какво сте забъркали вие там? Винаги съм казвал, че сте прекалено възрастен за такава работа! Поялникът все още се намира в тези дяволски изчадия. А вие като че ли ме убеждавахте, че е у вас. Те съвсем са се разбеснели. Няколко момчета се опитаха да вземат поялника, но безрезултатно. А сега пожарът е достигнал съвсем наблизо до нас. Вие сте виновен за това! Ще отговаряте за всичко!
След тази лавина от думи Зак Дейт се преобрази, сякаш в него отново заговори чувството за собствено достойнство. Слушалката престана да трепери в ръката му.
— Къртис!
Неговият началнически глас за миг прекъсна потока от думите от другата страна.
— Стегнете се малко! Сега не е време за взаимни оскърбления. Нещата са много по-сложни. Свържете се с Малкото Куче и им кажете…
— С Малкото Куче! — изстена Къртис и отново забърбори. — Аз не мога да се свържа с Малкото Куче! Защо не искате да чуете какво ви говоря? Някакъв идиот от корабните жители се забавляваше с поялника като маймуна и повреди електрическия кабел на средния етаж на „Отсек 20“, точно под нас. Четирима от моите хора сега лежат в безсъзнание. Ние не можем да извикаме на помощ Малкото Куче и не можем да се махнем оттук!