— Мисля, че вкарахме Гигантите в задънена улица, момчета! — викаше Хаул. — Още преди да разсъмне, вие ще имате достатъчно кръв, за да напълните манерките си.
Той започва ловко да обгаря следващата стена, а съпровождащите го мъже издаваха радостни въодушевени викове, докато извличаха металните отпадъци.
Уейън не можеше да гледа повече към Скойт. Дълбоките бръчки на лицето му, които още повече личаха светлината на пламъците и прожекторите, не бе успяла да заличи дори и безтегловността. Те изглеждаха по-дълбоки отпреди и защото за Скойт разпадането на света, извън който по-рано не би могъл да си представи себе си, беше изключително болезнено събитие. С това завършваше непрестанната му гонитба на враговете. Тя беше намерила своето въплъщение в малкия яростен Хаул.
Дълбоко потресено от това, което ставаше там, момичето се обърна. Искаше й се да поговори с Трегонин, но не успя да го открие никъде. Сигурно този дребен човечец, който познаваше истината, без да има възможност да я сподели с някого, се луташе отчаяно из стаята си. Тя трябваше да се върне при Рой Къмплейн. В настроението, в което беше, й се струваше, че само неговото лице все още е запазило нещо човешко. И сега сред оглушителния грохот, предизвикан от разрушаването на кораба, тя някак спокойно осъзна, че обича Къмплейн. Те и двамата знаеха за това, макар и никой засега да не говореше по този въпрос. Къмплейн се беше изменил и Уейън беше едновременно и свидетелят, и причината за тези изменения. Много хора се бяха изменили в последно време. Скойт също. Той отхвърли вековния ярем на угнетеност и безнадеждност също така, както и Къмплейн. Но ако при другите се изявяваха предимно негативните страни, то метаморфозата на Рой Къмплейн го издигна на много по-високо ниво.
Деветнайсети и осемнайсети отсек бяха претъпкани с хора, очакващи всеобщата катастрофа, в чиято неизбежност все повече се убеждаваха.
Назад, както се убеди Уейън, всички горни етажи бяха обезлюдени. И макар тъмният цикъл сън-реалност да беше преминал, неизбежните като изгрев на слънце лампи не светеха. Уейън включи прожектора на колана си и стисна в ръка парализатора. В „Отсек 15“ тя изведнъж спря. Слаба, колеблива светлина осветяваше коридора. Тя излизаше от един от отворените люкове. Пред очите на Уейън оттам бавно се измъкна някакъв плъх, прекрачвайки с мъка прага. Изглежда, някой бе счупил гръбнака му и сега към тялото му беше прикрепено нещо като шейна, върху която се намираха задните му лапи. Придвижваше се само с предните, тежко и бавно.
След появата на плъха светлината, идваща от отвора на люка, се усили. След това оттам се изстреля огнен стълб, намаля малко и отново порасна. Изплашена от това, Уейън ускори крачка. Догони плъха, който й хвърли бегъл поглед, като продължаваше придвижването си. Мисълта за грозящата ги обща опасност понамали отвращението, което тя обикновено изпитваше към тези същества.
Огънят досега изобщо не беше привлякъл вниманието на корабните жители. За първи път Уейън разбра, че той може напълно да ги унищожи и никой нищо няма да предприеме. Пожарът се разпространяваше между етажите като злокачествен тумор и имаше опасност, докато всички разберат колко ужасно е това за тях, вече да е твърде късно. Тя забърза още повече, прехапвайки устни и усещайки през подметките си нагряващата се повърхност на кораба.
Плъхът инвалид, който пълзеше на няколко метра пред нея, изведнъж трепна и притихна на мястото си.
— Уейън! — чу тя зад гърба си нечий глас.
Обърна се с грация на изплашена сърна. Пред нея стоеше Грег и прибираше парализатора си. Вървейки тихо след нея по коридора, той не бе успял да удържи желанието си да убие плъха. С омотаната си с бинтове глава той беше неузнаваемо изменен. Това, което беше останало от лявата му ръка, беше превързано и прикрепено на гърдите му. В червеникавата тъмнина видът му не предизвикваше доверие.
Уейън не успя да сдържи тръпката от страх по тялото си. Ако по някакви причини й се наложеше да вика за помощ в това отдалечено място, нямаше кой да я чуе.
Той се приближи и я докосна по рамото. Между бинтовете устните му се размърдаха.
— Бих искал да вървя с тебе, инспекторе — спокойно каза той. — Вървях след теб през цялото време. Там няма какво повече да правя.
— Защо си вървял след мене?