С преминаването им напред въздухът ставаше все по-гъст.
Тъмнината се изпълваше с дим. Някакъв познат глас повика Къмплейн. Тримата завиха зад ъгъла и видяха момичето и Грег. Уейън се хвърли на врата на Къмплейн. Той набързо й разказа за случилите се неща, а момичето му съобщи за разрушенията в двадесетите отсеци. Тя все още не беше приключила разказа си, когато светлината избухна неочаквано ярко и угасна окончателно.
Угаснаха и контролните светлини. Силата на тежестта престана да действа и те увиснаха безпомощно във въздуха в пълен мрак.
От дълбочината на кораба, като от гърлото на огромен кит, се дочу глух рев и се понесе по металните му вътрешности. За първи път всички почувстваха как корабът трепна с целия си корпус.
— Корабът е обречен на гибел! — извика Фармър. — Тези идиоти продължават да го унищожават! Не трябва да се страхувате от Гигантите, когато пристигнат тук. Те ще дойдат само като спасителна експедиция, която напосоки ще търси овъглени тела.
— Никой не успя да убеди Роджър Скойт да се откаже от работата, която беше започнал — унило се съгласи Уейън.
— Господи! — каза Къмплейн. — Положението е безнадеждно!
— Няма нищо по-безнадеждно от човешкото съществувание — възрази Марапер. — Струва ми се, че командната кабина е най-безопасното място. Точно нататък смятам да тръгна, когато съм в състояние да стоя на краката си.
— Хубава мисъл, свети отче — произнесе Грег. — И на мене ми стигат толкова палежи. За Уейън това също ще бъде най-подходящото място.
— Командната кабина! — поде и Фармър. — Разбира се!
Къмплейн не каза нищо. Той мълчаливо се бе отказал от плана си да отведе Фармър в Съвета. За такова нещо вече беше твърде късно. В подобна ситуация нямаше надежда и за отблъскване на нападението на Гигантите.
Неуверено и невероятно бавно групата преодоля разстоянието от девет отсека, отделящо я от кръглата зала с унищожените пултове. Въпреки всичко накрая те се покачиха по стръмната стълба и се провряха през отвора, който бяха направили преди Къмплейн и Уейън.
— Интересно — произнесе Марапер. — Петима от нас напуснаха Кабините, за да достигнат точно това място, и в края на краищата трима от нас го постигнаха.
— Нямаме голяма полза от това — избоботи Къмплейн. — И досега не мога да разбера защо тръгнах с тебе, монахо…
— Не трябва да обяснява такива неща този, който е роден за ръководител — отбеляза скромно свещеникът.
— Да, точно тук ни е мястото — каза Фармър, малко поободрен.
Той прокара светлината на прожектора по цялото помещение, разглеждайки споените в една маса механизми.
— Разбити са само приборите за управление, а самото управление не е засегнато. Някъде тук има устройство, затварящо всички врати между отсеците. То е направено от същия метал като корпуса на кораба. Необходимо е много повече време, за да го повреди огънят. Само да успея да го намеря…
Той замахна във въздуха с атомната резачка, като че ли искаше да покаже какво се кани да направи, и започна да издирва необходимия му пулт.
— Можем да спасим кораба! — продължаваше той. — Има шансове това да ни се удаде, ако успеем да прекратим връзките между отсеците.
— По дяволите корабът! — развика се Марапер. — Не ни остава нищо друго, освен да се държим заедно, докато успеем да се измъкнем оттук.
— Вие няма да се измъкнете оттук! — отвърна категорично Фармър. — По-добре да разберете това навреме. Никой от нас не може да отиде на Земята. Това е едно безкрайно пътуване, полет, за който никога няма да има приземяване!…
Къмплейн се обърна към него рязко.
— Така ли мислиш? — попита с пресипнал, свит от напрежение глас.
— Не съм виновен аз — бързо отговори Фармър, почувствал някаква опасност. — Ситуацията е невероятно чудовищна. Тя е такава за всеки от вас. Корабът се намира на околоземна орбита и трябва да остане завинаги на нея. Така гласеше решението на Земното Правителство, когато беше създадено Малкото Куче за постоянен контрол на кораба.
Къмплейн гневно махна с ръка.
— Защо корабът трябва да остане тук? — умоляващо попита Уейън. — Това е толкова ужасно… Та нали ние сме хора от Земята. Страшното пътешествие до Процион и обратно е завършило, а ние по някакви непонятни причини все още го продължаваме. Не ми е ясно какво става на Земята, но нима хората не трябва да бъдат доволни от това, че ние сме се върнали? Щастливи? Възхитени?
— Когато корабът, или Голямото Куче, както на шега са го нарекли заради изпращането му до съзвездието Малко Куче, връщайки се от своето дълго пътешествие, най-после бил забелязан от телескопите, всеки жител на Земята е бил, както казахте, доволен, щастлив и възхитен.