Сега те вече знаеха всичко. Страшната истина се разкри пред тях с цялата си яснота. Фармър се обърна, за да не гледа мъртвешките им лица. Той се срамуваше от своя триумф. Зае се с издирването на командния пулт, намери го и в глухо мълчание започна да отваря почернялата му обвивка с помощта на резачката.
— Значи ние не сме хора — с огромна мъка в гласа произнесе Къмплейн. Всъщност той говореше на самия себе си. — Ти съвсем ясно ни го каза. Нашите дела, надежди, страдания, любов — тях въобще не ги е имало. Ние сме само дребни, забавни, нервно подскачащи механични играчки, кукли с химично задвижване. О, Господи!…
Той замълча и тогава всички чуха шума. Това беше същият звук, който бяха чули в инспекционния тунел. Милиони плъхове в неудържим поток се движеха по кораба.
— Те идват към нас — изпищя Фармър. — Приближават се, а ние сме в задънена улица! Те ще ни изядат, ще ни разкъсат на парчета!
Внезапно той със страшно усилие изви настрани облицовката на пулта с голи ръце. Под нея имаше осемдесет и четири оголени кабела. С помощта на инструмента Фармър бързо съедини кабелите по двойки, озарен от хиляди искри. Корабът едва забележимо трепна и страшният звук на приближаваща се армия от гризачи изведнъж изчезна. В този миг отсеците бяха изолирани един от друг. Металните прегради, които ги съединяваха, бяха плътно затворени, прекъсвайки всякаква връзка.
Дишайки тежко, Фармър се строполи на пулта. Успя, но буквално в последната секунда. При мисълта за това, колко близо беше до страшната смърт, започна да му се гади.
— Погледнете го! — иронично възкликна Грег, като посочи със здравата си ръка Фармър. — Не беше прав, като говореше за нас тези неща. Ние с нищо не сме по-лоши от него, даже напротив. Та той е съвсем зелен от страх.
Той се приближи към Фармър със свит юмрук. Марапер вървеше след него, като изваждаше ножа си.
— Някой трябва да заплати за това чудовищно зло — произнесе свещеникът през зъби. — И това ще бъдеш ти, Фармър. Като разплата за страданията на двадесет и три поколения ти ще се отправиш на Дългото Пътешествие. Това ще бъде достойна постъпка.
Фармър безсилно изпусна резачката от ръцете си, неспособен дори да се съпротивлява. Той мълчеше и стоеше, без да мърда, като че ли беше изцяло съгласен със свещеника. Марапер и Грег бързо се приближаваха към него, а Уейън и Къмплейн стояха отзад като вкаменени. В момента, в който Марапер вдигна ножа си за удар, огромният купол, под който те се намираха, се изпълни със силен скърцащ звук.
Капаците, затворени още по времето на капитан Грегъри Къмплейн, по необясними причини се разтвориха, откривайки огромните прозорци. Три четвърти от обкръжаващия ги купол сега бяха заети от панорамата на космическото пространство. Самата вселена ги гледаше през прозрачната броня.
От едната страна на кораба яростно светеше Слънцето, а от другата се забелязваше мекото сияние на Земята и Луната.
— Как стана това? — тихо попита Уейън, когато замлъкна последното ехо от шума на отварящите се капаци.
Те се спогледаха неуверено. За известно време нищо друго не се раздвижи. С глуповато изражение на лицето Марапер скри ножа си в джоба. Гледката беше твърде великолепна, за да се цапа с кръв. Дори и Грег се отмести от Фармър. Заливаха ги чистите потоци на слънчевата светлина. Накрая Фармър възвърна гласа си:
— Всичко ще бъде наред — спокойно произнесе той. — Не се страхувайте. Малкото Куче ще изпрати кораб. Огънят ще бъде потушен, плъховете ще бъдат унищожени и всичко ще се върне по местата си. Отново ще отворим вратите между отсеците и вие ще можете да живеете така, както и преди.
— Никога! — каза Уейън. — Някои от нас са посветили живота си на това, да се измъкнем от тази гробница. Ние по-скоро ще умрем, отколкото да останем тук.
— Точно от това се страхувах — каза Фармър тихо, като че ли на себе си. — Предвиждахме, че все някога ще дойде този ден. И по-рано много от вас откриваха различни тайни, но винаги успявахме навреме да ги накараме да мълчат. Какво пък, може да ви се отдаде да се адаптирате на Земята, както някои ваши деца, но ние винаги…
— „Ние“! — изкрещя Уейън. — Постоянно казваш „ние“. А всъщност ти си само един Чужд, съюзник на Гигантите. Какво те свързва с истинските хора На Земята?
Фармър се разсмя и този смях беше тъжен.
— Чуждите и Гигантите са истински хора — каза той. — Когато Голямото Куче е било въведено на орбита, ние, земляните, сме си давали сметка каква отговорност поемаме. На първо време вие сте се нуждаели от лекари и учители. Необходими са били и свещеници за противодействие на кошмарните предразсъдъци на вашата Наука, която обаче, независимо от своята мерзост, ви е помагала в някаква степен да оживеете. Имало е, разбира се, и трудности. Лекарите и всички останали хора не можели просто да дойдат през шлюзовите камери и да се смесят с вас, макар и поради гъстата растителност и инспекционните тунели това да е било възможно. Най-напред е трябвало да преминат известен стаж в института Малко Куче, за да се научат да се движат и говорят колкото може по-бързо, да спят малко, с две думи — да живеят като „бързаци“. Освен това трябвало да се приучат да понасят страшната миризма, разнасяща се из целия кораб. Разбира се, всички те трябвало да бъдат с много нисък ръст, защото никой от вас не превишава пет фута. Много от тях вие сте познавали и сте обичали. Например доктор Линдси или художникът Мелър. Те и двамата бяха земляни, живеещи в Кабините. Те бяха Чужди и в същото време ваши приятели.