Някъде от долу до тях достигна грохотът на взрив. В залата се разлетяха парчета от металните плотове на таблата заедно с множество мъртви молци и дим. Уейън и Къмплейн погледнаха надолу и видяха как Грег и Фармър отскачат настрани, за да избегнат опасността. Свещеникът бавно ги последва, като се стараеше едновременно да запази спокойствие и да се избави от собственото си наметало, преметнато през главата му от завихрянето на въздуха.
Следващият взрив изхвърли нов фонтан насекоми, между които помръдваха и някои, останали живи. Като се съди по всичко, имаше опасност командната кабина да потъне изцяло във вълни от молци. След втория взрив някъде от недрата на кораба започна бавно да нараства тежък грохот, като че ли символизиращ многовековната агония на звездолета. Звукът приближаваше и ставаше все по-силен.
Къмплейн усети как тялото му започна да трепти в ритъма на това страшно пулсиране.
Уейън мълчаливо показа с ръка външната обвивка на кораба. По дължината на целия корпус започнаха да се появяват напречни пукнатини. След дълъг живот Голямото Куче накрая умираше и тътенът, който се чуваше, беше неговият предсмъртен вик.
— Това е предпазният блок за безопасност! — извика Фармър.
Гласът му достигна до тях някак си отдалеч.
— Молците са включили блока за безопасност. Сега корабът се разпада на отделни отсеци!…
Това беше ясно за всички. Пукнатините, появили се по изящното тяло на кораба, се превърнаха в процепи, които след малко станаха част от космическото пространство. Корабът вече не съществуваше! Останаха само осемдесет и четири огромни монети, които се смаляваха и смаляваха при движението си в различните посоки, в които ги беше изпратило устройството за разпадане. Всяка от тези монети представляваше един отсек от кораба — отделен изолиран свят, приличащ на спасителен пояс в безбрежния океан от тъмнина, движещ се плавно около Земята със случаен брой хора, животни и водорасли във вътрешността си.
— Това разпадане е окончателно и никой сега вече не би могъл да възстанови нашия свят. Те нямат друг изход. Ще бъдат принудени да ни вземат на Земята — каза Уейън със слаб глас.
Тя погледна към Къмплейн, стараейки се по женски да предвиди какво ги очаква.
Момичето опита да си представи всички трудности, които щяха да съпътстват приспособяването им към съвсем новите условия за живот на Земята.
„Ситуацията е такава, като че ли всеки от нас току-що се е родил“ — помисли си тя, като гледаше станалото внезапно сериозно лице на Къмплейн.
Те двамата си приличаха напълно. Никой от тях не знаеше какво точно иска. Но сега най-после щяха да имат възможност да го разберат.