Рей Бредбъри
Краят на началото
Спря косачката насред двора, защото усети, че точно в този момент слънцето залезе и се показаха звездите. Прясно окосената трева по лицето и тялото му падна на земята. Да, звездите наистина се виждаха — отначало едва-едва, но ставаха все по-ярки в пустинното небе. Чу мрежестата врата на верандата да се затваря и усети, че жена му го наблюдава.
— Почти е време — каза тя.
Той кимна; нямаше нужда да си поглежда часовника. Чувстваше се ту много стар, ту съвсем млад, ту му бе много студено, ту много горещо — сега едното, след миг — другото. Беше собственият си син, говореше постоянно и се движеше енергично, за да скрие силното туптене на сърцето си, отново и отново обхващащия го страх, докато обличаше новата си униформа, проверяваше хранителните запаси, бутилките с кислород, шлемовете, скафандрите и поглеждаше, подобно на всеки друг човек на Земята, към бързо пълнещото се със звезди небе.
И изведнъж се озова на старото си място, отново бе бащата на сина, стиснал дръжката на косачката.
— Ела да поседим на верандата — повика го жена му.
— По-добре да си намирам работа!
Тя слезе по стъпалата и отиде при него.
— Не се безпокой за Робърт. Всичко ще е наред.
— Но това е толкова ново — чу собствения си глас той. — Никога досега не е било правено. Помисли си само — ракета с екипаж полита да изгради първата космическа станция. Господи, та това не може да се направи, не съществува, няма ракета, няма опитно поле, няма време на отлитане, няма техници. Както сме тръгнали, дори нямам син на име Боб. Не издържам вече!
— Тогава какво си се зазяпал?
Той поклати глава.
— Ами, тази сутрин отивам на работа и чувам някой да се смее с цяло гърло. Така се изненадах, че замръзнах насред улицата. Защото аз бях онзи, който се смееше! Защо ли? Защото най-сетне наистина разбрах какво ще прави Боб довечера; най-сетне повярвах. Заприщих движението, кой знае как са ме ругали. А следобед се улових, че си тананикам. Чувала си я тая песен. „Колело в колелото насред небето“. Отново се разсмях. Космическата станция, разбира се. Голямото колело с кухи спици, в което Боб ще живее шест или осем месеца, след което ще продължи към Луната. Докато се прибирах, се сетих още от песента. „Малкото се върти от вяра, голямото — по милост Божия“. Искаше ми се да скачам, да викам, сам да се изстрелям натам!
Жена му го докосна.
— Ако ще оставаме тук, поне да се настаним по-удобно.
Разположиха два плетени люлеещи се стола насред моравата и седнаха тихо. Звездите разтваряха тъмнината като бледи зрънца каменна сол, разпиляна от хоризонт до хоризонт.
— Виж ти — каза жена му. — Сякаш чакаме годишните фойерверки на Сисли Филд.
— Само дето тази вечер хората са повече…
— Все си мисля — в момента милиард души гледат небето с отворени уста.
Чакаха, усещаха как земята се движи под столовете им.
— Колко е часът?
— Осем без единайсет.
— Винаги си точен. Сякаш имаш часовник в главата.
— Тази нощ не мога да сгреша. Мога да ти кажа, когато остане една секунда до старта. Виж! Десетминутното предупреждение!
На запад разцъфнаха четири алени сигнални ракети, понесоха се с примигване във вятъра над пустинята, безмълвно потънаха в земята и угаснаха.
В отново възцарилата се тъмнина съпругът и съпругата престанаха да се люлеят в столовете си.
— Осем минути — каза след малко той. Последва пауза. — Седем. — Последва сякаш малко по-дълга пауза. — Шест…
Жена му бе отметнала глава назад и изучаваше звездите точно над нея.
— Защо? — промърмори тя и затвори очи. — Защо са ракетите, защо тази вечер? Защо е всичко това? Иска ми се да разбера.
Той погледна лицето й, бледо в приличащата на пудра светлина на Млечния път. Искаше му се да отговори, но я остави да продължи.
— Това не е като старата история, когато питали алпинистите защо се качват на Еверест и те отговаряли — защото го има. Никога не съм го разбирала. Това за мен не е отговор.
Пет минути, помисли си той. Времето отминава… часовникът му тиктака… колелце в колелцето… малкото се върти от… голямото от… насред… четири минути!… Хората вече са се качили в ракетата, по контролния панел примигват светлинки…
Устните му се раздвижиха.
— Знам само, че това е наистина краят на началото. Каменна епоха, бронзова епоха, желязна епоха; отсега нататък ще съберем всичко това под едно голямо име за времето, когато сме вървели по Земята, слушали сме птиците сутрин и сме плакали от завист. Може би ще го наричаме Земна епоха или пък Епохата на гравитацията. Милиони години сме се борили с гравитацията. Когато сме били амеби и риби, сме се мъчели да изпълзим от моретата, без гравитацията да ни смаже. Щом сме се озовали на брега, веднага сме започнали да се изправяме, без гравитацията да пречупи новото ни изобретение — гръбнака, опитвали сме се да вървим, без да се спъваме, да тичаме, без да падаме. Милиард години гравитацията ни е държала тук, подигравала ни се е с вятър и облаци, с пеперуди и скакалци. Ето това му е най-важното на тази вечер… тя е краят на старата гравитация и на нейната епоха. Веднъж и завинаги. Не знам как ще разделят епохите — от времето на персите, мечтали си за летящи килимчета, или от китайците, които през всички неизвестни рождени дни и новогодишни празници са пускали фойерверки и ракети. А може би ще започне от следващия час. Но сега ние сме в края на милиард години опитване, в края на нещо продължително и почетно — поне за нас, хората.