Краят на нощта

Тони Парсънс Краят на нощта

На Дейвид Морисън от Хонконг

Първа част 1977 — Не съвсем ангел

1.

Спряха го на митницата. Как няма да го спрат? Тери приличаше на човек, от когото могат да се очакват единствено неприятности.

Беше блед от недоспиване и един Господ знае от какво още, сакото му бе от магазина за дрехи втора ръка „Оксфам“, тениската от нюйоркския пънк клуб Си Би Джи Би, дънките „Левис“ не бяха виждали вода от деня, когато ги купи и се вмъкна с тях в банята (майка му се разписка, че щял да пипне някоя пневмония, а баща му заяви, че бил мръднал), ботуши от „Док Мартенс“ и — ореолът на гордостта му — къса щръкнала коса, боядисана доста нескопосано в черно с нещото, наречено „Гарваново крило“, което бе открил на щанда за дамска козметика в „Бутс“.

— Митническа проверка, господине.

Това господине бе насочено като оръжие, прозвуча като подигравка. Като че ли някой би нарекъл Тери господине. Единият от двамата митничари, почти чукнал трийсетака, бе с плътни рошави бакенбарди и тънки мустачки, също като футболист от „Кингс Роуд“, който се опитва да е в крак с модата, а другият, някакво изкопаемо, бе на възраст поне колкото бащата на Тери, само дето му липсваше чарът на стария.

— Откъде се връщате, господине?

Въпроса зададе дъртофелът, изпънал гръб, очевидно повлиян от всички години, прекарани в униформа.

— От Берлин — отвърна Тери.

Младият, космат като герой на Дикенс, вече се бе заровил в сака „Пума“ и вадеше тениска с надпис „Бог да спаси кралицата“, сребрист касетофон, резервни батерии, микрофон и чифт слипове.

Майката на Тери често повтаряше, че човек никога не знае кога ще те хванат по бели гащи.

— Берлин, значи? Там сигурно е много хубаво по това време на годината — подхвърли онзи с бакенбардите и старият войник се подсмихна. Май си въобразяваха, че имат чувство за хумор. Да не би да се вземаха за легендарното британско дуо Ерик и Ърни от „Терминал Три“?

Старият войник отвори дебелия син паспорт на Тери и се опули. Бледият младеж с черна коса пред него нямаше почти нищо общо с моменталната снимка, достойна за някой престъпник, правена в предишния му живот, когато ходеше с безлична провиснала кестенява коса и все още живееше при мама и татко, докато работеше във фабриката за джин и обикаляше по цял ден зареян в мечти как час по-скоро да се измъкне от сивотата.

На тъпата снимка Тери се взираше към света изпод нескопосана подстрижка, щръкнала уж като на Род Стюарт, въпреки че бе по-скоро като на Дейвид Хил от „Слейд“. Дори се виждаше, че е леко загорял. Беше се снимал, когато все още тръпнеше в очакване да навлезе в истинския си живот. Бузите му пламтяха, когато старият войник затвори паспорта.

Оня с бакенбардите ровеше все по-дълбоко в сака и Тери се сви, защото митничарят се бе докопал до неща, които бяха особено важни за него: извади брой на „Пейпър“ отпреди две седмици с един от пионерите на пънка, Джо Стръмър, на първа страница, красив и обречен като Лорънс Харви в „Стая на върха“. Разгърна страниците, огледа недоумяващо рубриките, посветени на новостите, и заглавията, които не му говореха абсолютно нищо.

„Тазгодишният Костело“. „Доказателства за «Токинг Хедс»“. „Канадските рокаджии «Бахман-Търнър Овърдрайв» се разпадат“. „“Мъди Уотърс" — нови засечки". „Мюзикълът «Фани» за кеф“.

Започна да прелиства „Пейпър“. Дори не погледна материала на централната двойна страница, посветен на „Клаш“, писан от Скип Джоунс, най-великия музикален критик на света, но насочи вниманието си — като че ли това бе най-важното! — към обявите, когато стигна до тях.

— „“Дърти Дик Рекърдс" — осигурете си дозата." — прочете оня с бакенбардите и изкриви погнусено устни. — На това му се вика пълна отврат.

Метна „Пейпър“ встрани и бръкна още по-дълбоко, за да извади опърпания брой на първия сборник есета на Том Улф, в който Тери бе подчертавал цели параграфи, а след това измъкна и нещо безценно — касетките с интервюто, което Тери бе взел от легендарната рок звезда Даг Уд, единствения на „Удсток“, когото публиката бе освиркала и прогонила от сцената.

Тери наблюдаваше как оня с бакенбардите подмята касетката, все едно че е безполезен подарък, с който се е сдобил на някоя бензиностанция, и му се прииска да каже на копелдаците да вървят да направят нещо полезно, като например да се заемат да спипат терорист номер едно, Карлос Чакала.