Нахалният старец има дързостта да се изсмее. Решавам във всички случаи да удължа смъртта му.
— Ще ти кажа — отвръща той — и ти пак няма да можеш да се предпазиш от нея. Вече виждам, че ще умреш, като познаеш любовта.
Тропвам с крак и рева:
— Любов? Любов? Трябва акълът ти да е потрошен като всичко друго в тебе, за да ме обвиниш в такава глупост. Любов!
Смехът ми кънти в пещерата, докато го обезглавявам, сграбчвам главата му за брадата и я тътря по прохода. Гърдите ме болят от смях.
След някое време вземам нечий крак и започвам да го дъвча. Доста е жилав. Трябва да е на героя.
Моят господар Глаум, извечен и бъдещ властелин на света, влиза тази вечер облечен в изцапаните си от Светлината дрехи, за да се възхити на работата ми и да ме поздрави за вековете, прекарани толкова полезно. Той ми дава изящно изработен златен часовник с гравираното ми име, за да ме възнагради за вярната служба.
— Бактор, мили мой — пита той след време, — защо виждам останките само на девет от оръжията на Светлината, щом всички герои са паднали?
Аз се кискам.
— Тук са само девет — обяснявам. — Другият е горе в страничния коридор. Героят влезе от друго място, не като останалите, и аз го спрях там. Беше хитър.
— Искам сам да видя.
— Разбира се, господарю. Следвай ме.
Водя го нагоре по страничния коридор. Чувам, че си поема дъх, щом спирам пред нишата.
— Този е цял! — изсъсква той. — Мъжът си стои непокътнат, оръжието не е счупено!
Аз отново се смея.
— Но е безопасен, господарю. Сега и завинаги. Този го обезвредих с магия, вместо да го насека със силата на тялото си. Идвам тук от време на време, за да му се възхищавам. Той е най-добрият. Едва не ме уби.
— Глупак! — вика той. — Една магия може да се развали! И виждам, че това са Глоринг и Демерунг! Трябва да ги довършиш сега, за да сме сигурни в триумфа си!
Той посяга към смъртоносния жезъл в ножницата на колана си.
Обръщам се отново и разглеждам върха на това оръжие, което спрях едва на сантиметър от гърдите си, когато магията ми замрази всякакво движение и остави усмихнатия му притежател като статуя на възмездието и екзекуцията, отложени завинаги. Острието на Демерунг е по-тънко от най-тънкото листо, върхът му — най-близката точка, до която материята може да се приближи към безкрайността…
Чувам господаря си:
— Махни се, Бактор.
Но чувам и друг глас — моя. Той изкрещява думите, които развалят магията. Прекрасният удар е нанесен след хилядолетия отлагане.
После острието се хлъзва назад сред фонтан от телесните ми сокове и аз падам.
Когато прекрасната вещ, източваща капка по капка живота ми, се насочва към Глаум, поглеждам собственика й, белотата на прекрасното му лице, стиснатите зъби в усмихнатата му уста…