Дерек Ланди
Краят на света
Тази книга се посвещава на Том Пърсивъл — един забележителен художник на корици.
За повечето хора именно корицата е причината, поради която избират да купят една или друга книга. Количеството писма от читатели, които получавам, го доказват: всичко живо ми пише ли, пише как първо корицата им била привлякла погледа, как ги била накарала да искат да прочетат история за детектив скелет, как кориците на книгите ми били най-великите на света, как кориците не знам си какви били…
Струва ми се, няма две мнения по въпроса, че аз, стига да поискам, бих могъл да рисувам кориците на книгите си съвсем сам. Таланта го имам, имам и око на художник, а и една година съм следвал в колеж по изкуствата.
Също така мисля, че Том е наясно с това, и по тази причина се напряга толкова да надскача сам себе си всеки следващ път, напряга се да прави така, че книгите за Скълдъгъри да се отличават от всички останали по рафтовете на книжарниците. Просто аз представлявам една значителна заплаха. Заплаха, която силно го мотивира.
Продължавай да се напрягаш, Том. Моят час наближава.
P.S. Няма защо.
Едно
Мъжът със злополучната физиономия стърчеше насред пътеката между раздел „Научна фантастика“ и раздел „Криминални романи“ и, по всичко изглежда, се мъчеше да се слее с лавиците. Не му се удаваше. Когато една възрастна женица взе да ровичка из книгите твърде близо до него, мъжът й изръмжа — буквално изръмжа, женицата изквича като настъпено кученце и се отдалечи толкова бързо, колкото я държаха старите й нозе. Хората не бяха свикнали да им ръмжат, особено в обществената библиотека. Откакто идваше да взема книги от тук, Райън не беше виждал никой да ръмжи. До днес, разбира се.
С ъгълчето на окото си наблюдаваше мъжа, гледаше го как си шепне нещо с останалите от компанията си — една престранна групичка. Ръмжащият беше най-едър — с ръце като дънери и черна мазна коса, която изобщо не можеше да скрие лицето на собственика си, а то далеч не можеше да се нарече привлекателно.
Най-дребният от групата беше мъж на средна възраст, който стоеше съвършено неподвижно и не си шепнеше с останалите. Приличаше на счетоводител, който един ден е излязъл от офиса си и случайно се е присъединил към банда рокери с мотоциклети. Жената до него беше облечена в износени кожени дрехи, а косата й стърчеше на бодлички във всички посоки. Беше красива по някакъв зловещ начин, но смехът й не беше никак приятен — кънтеше в иначе смълчаната сграда и изнервяше всички. Библиотекарките, обикновено така стриктни за съблюдаването на тишината, сега се преструваха, че нищо не забелязват.
Последният член на бандата явно беше водачът. Строен и източен, със силни ръце. По цялото му тяло под тениската се виеха татуировки. Джинсите му бяха черни, а ботушите — очукани. Тъмна коса падаше над очите му. Едрият мъж и жената му шепнеха, а той само кимаше. В същото време не спираше да се оглежда на всички страни. Веднъж-дваж погледът му замалко не срещна този на Райън.
Райън се отпусна назад на стола и излезе от акаунта си в електронната поща. Никакви имейли. Както обикновено. Никой никога не му пращаше имейли. Дори спам. Може би ако се сприятелеше с повече хора, както майка му винаги го съветваше, щеше все пак да получава по някой и друг ред от дъжд на вятър. На петнайсет години без никакви приятели. Като се замислеше по въпроса, му домъчняваше. Но Райън гледаше да не мисли твърде дълго в тази посока.
Стана от стола и пое към детския отдел, прокарвайки пътем пръсти по гръбчетата на книгите. Озова се в раздел „История“ и свали наслуки един том от лавицата. Нещо за Втората световна война. Не го интересуваше. В края на краищата, беше дошъл само за да убие малко време — да убие време и да събере кураж да избяга от дома си.
Майка му не беше виновна. Дори вторият му баща не беше виновен. Райън нямаше проблем с нито един от тях двамата. Просто истинският му татко му липсваше толкова много, че не можеше да преживее дори и един ден повече в тази къща, в която всичко му напомняше, че баща му е починал и вече никога няма да се върне. Затова щеше да избяга… някъде. Някъде другаде. Само за малко. Просто искаше да се махне.
Остави книгата обратно на мястото й и посегна за друга, когато нещо падна от лавицата. Момчето мерна блясък на сребро — предметът приличаше на някаква катарама или брошка — и, без да мисли, посегна и го улови, пръстите му здраво стиснаха малката вещ. Тя беше студена на пипане, но само секунда по-късно внезапно стана много гореща. Болка прониза ръката на момчето и той неволно извика. Разтвори длан, за да пусне предмета, но изведнъж видя в шепата си само сребърен прах. Катарамата или каквото беше там се беше разсипало на сол в хватката му.