— Но такова унищожение няма никакъв смисъл! Ако толкова искате да умрете, защо просто не се самоубиете и не оставите всички други хора на мира?
— Че какво му е интересното на това? — попита Франсин.
Фоу я стрелна с поглед.
— Почваш малко да ме смущаваш, право да ти кажа.
— Не думай — промърмори жената и пред очите на Райън образът на Франсин затрепка и под него се замярка друга, по-стройна фигура, облечена в черно, с превързана ръка… И в следващия момент Франсин вече я нямаше, а на нейно място стоеше Мърси. — Така по-добре ли е?
— Значително по-добре — отвърна Фоу и вниманието му отново се върна към Райън. — Ще унищожим света, защото няма абсолютно никакъв смисъл той да продължава да съществува.
В главата на Райън нахлуха хиляди въпроси. Това ли било? Това ли ви е аргументът? Искате да убиете всички на света, защото не виждате смисъл тях да ги има? Що за тъп, жалък и егоистичен довод е това? Но на глас момчето не каза нищо, защото беше твърде уплашен. Защото не беше герой. Защото беше от онези, които чакат някой друг да дойде и да ги спаси.
На вратата се почука.
— Франсин?
Гласът на Валкирия. Мърси пристъпи до Райън и притисна острието на ножа си до корема му.
— Франсин! — повика отново момичето. — Райън при теб ли е?
Фоу погледна Райън и вдигна пръст до устните си, а Облоки пристъпи до вратата. Ножът се впиваше болезнено в кожата на Райън. Но той трябваше да предупреди Валкирия. Трябваше. Не можеше просто да стои и да мълчи.
— Знам какво си мислиш — прошепна му Мърси. — Изписано е на лицето ти. Знай обаче, че ако издадеш и един звук, ще те убия и ще ти отрежа ръката.
Валкирия почука отново, Мърси погледна към вратата, в този момент у Райън се надигна някакво внезапно напрежение и той рязко отблъсна жената далеч от себе си. В следващата секунда Самюъл се озова отгоре му, ръката му го стисна за гърлото, повдигна го от земята, така че краката на момчето заритаха безпомощно, и го блъсна в насрещната стена. Пръстите на вампира бяха стоманени, погледът на Райън се замъгли, всичко пред него се разми и момчето усети, че всеки момент ще припадне.
Прозорецът се пръсна с трясък. Райън тупна на пода и пое жадно въздух. Главата му пулсираше болезнено. Край него се вихреше бясно движение. Фоу отхвърча назад и падна върху дивана. Момчето мерна насред стаята Скълдъгъри, тръшващ Мърси с някаква кечистка хватка. Вратата на апартамента падна върху Облоки. Заедно с нея вътре влетя Валкирия и завика на Райън да бяга. Момчето не можеше да мръдне, сякаш някой беше налял бетон в краката му. Наоколо — крясъци, псувни и трошене на предмети. Самюъл, който удря Валкирия толкова силно, че момичето се премята във въздуха. Фоу, връхлитащ върху Скълдъгъри.
Подът под краката на Райън се наклони и момчето осъзна, че залита. Не помнеше дори да е нареждал на краката си да го изправят. Покатери се върху падналата настрани врата, плъзна се от другата й страна и се претърколи на стълбищната площадка. Падна на четири крака, мъчейки се да накара мозъка си отново да заработи.
— О, Боже, о, Боже — замърмори си, изправи се, направи няколко крачки и побягна, тича до ъгъла на коридора, зави, затича по-нататък, нетърпелив да се добере до стълбите, оставяйки Валкирия и Скълдъгъри някъде в битката зад гърба си. Стигна стълбището и спря. Не можеше да постъпи така. Не можеше да ги зареже. Те му бяха спасили живота. Той носеше онзи глупав ключ, отпечатан на дланта си, и сега скелетът и момичето се биеха, за да го опазят. Не можеше да ги изостави. Трябваше да им помогне. Не беше по силите му да направи каквото и да било, но просто трябваше да им помогне. Трябваше да опита. Трябваше да направи нещо. Знаеше, че Скълдъгъри и Валкирия биха искали той да успее да избяга по-надалеч. Биха искали да избяга и да се скрие на безопасно място, а битката да остави на тях, професионалистите. Не очакваха той да се върне да им помага. Но Райън усети, че няма избор.
Обърна се и затича обратно към апартамента в дъното. В коридора зад ъгъла завари старец, който примигваше объркано.
— Обадих се в полицията — рече старецът.
— Приберете се у дома — заръча му Райън — и се заключете.
Старецът кимна и се повлече по площадката към своята врата и в този момент стената на апартамента му се разби, а през дупката, сред дъжд от мазилка и гипсокартон, излетя Валкирия. Старецът изви от уплаха, хукна, профуча край Райън и се скри зад ъгъла на коридора учудващо чевръсто. Валкирия лежеше на пода сред облак прах, стенеше и се мъчеше да се изправи. През разбитата стена зад нея прекрачи Облоки, вдигна очи и видя Райън.