— Но аз усетих парфюма й — продължи Райън.
— Всичко е част от илюзията. Единственият човек в Дъблин, всъщност единственият човек в цяла Ирландия, който е в състояние да осигури на Мърси подобен начин на прикриване, е мъж на име Робърт Крейзис. По време на войната уменията му бяха безценни. Ако, например, пред вражеската позиция сме застанали двайсет човека, магията на Крейзис правеше така, че да изглеждаме хиляда на брой.
— Значи е бил от добрите, така ли? — попита Валкирия. — Защо тогава помага на Фоу?
— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Предполагам, че трябва да го попитаме.
Шест
На път към Крейзис спряха, за да могат Райън и Валкирия да си вземат по нещо за хапване. Купиха кола и сандвичи, а Скълдъгъри ги накара да ядат, подали глави през прозорците, за да не ронят трохи в колата. Райън не посмя да отвори бутилката с кола, да не би газираното да прелее и да изцапа седалките, и затова, когато най-сетне пристигнаха, гърлото му беше абсолютно пресъхнало.
Спряха пред стара работилница в тих квартал на града. Пристъпиха до вратата, Скълдъгъри почука и зачака. Когато Робърт Крейзис им отвори, очите му подробно огледаха скелета и Валкирия и само за миг се стрелнаха към Райън. Крейзис беше прехвърлил шейсетте, висок, с широки рамене. Косата му беше посивяла, а брадата — небръсната от дни.
— Какво желаете?
— Здравей, Робърт — отвърна скелетът. — Може ли да влезем?
— Скълдъгъри? — Крейзис примижа и се втренчи в детектива. — Ти откога имаш лице?
— Сравнително скорошен ъпгрейд. Бихме желали да поговорим с теб, ако не възразяваш.
Крейзис се поколеба, но после отстъпи и пусна триото да влезе.
Пристъпиха в дърводелска работилница, пропита с аромат на талаш и лак. Помещението беше голямо, без прозорци, осветено само на някои места. Ъглите тънеха в сянка.
Лицето на Скълдъгъри се стопи и изчезна, скелетът свали шапката си и се огледа.
— Напомня ми за твоето местенце във Венеция.
— Да, преди пожара — отвърна Крейзис. — Скълдъгъри, виж, не искам да бъда груб, но наистина се надявах никога повече да не те видя.
— Знаеш защо сме тук.
Крейзис поклати глава. Мускулите на челюстта му се стегнаха.
— Всичко, което искам, е да ме оставите на мира. Вече съм вън от играта, но хората продължават да… ме теглят обратно. След като години наред не съм се забърквал в никакви лудости, сега ми се изсипват една през друга, при положение, че аз искам да си бъда прост дърводелец и да остарея спокойно.
— Искаш да остарееш? — удивено попита Валкирия.
— Младостта вече не е такава, каквато беше — отвърна Крейзис. — Бях млад, силен и здрав в продължение на двеста години. Десетки пъти съм напускал тайно местата, които съм наричал дом, за да не се чудят смъртните ми приятели защо никога не остарявам. А после срещнах Сара и тя стана моя съпруга, а аз осъзнах, че съм намерил човека, с когото искам да остарея. Тогава спрях да се занимавам с магия. Допреди две седмици не бях правил магии в продължение на петнайсет години. Косата ми полека побеля. Миналия месец забелязах, че оплешивявам. Планът ми действаше. Остарявах. Но сега? Сега отново ще ми трябват години, за да остарея само с ден.
— Последната поръчка, която си изпълнил — почна Скълдъгъри, — е била за Мърси Чариънт, нали?
Крейзис кимна.
— Влязоха през задната врата, цялата банда. Дийкън Мейбъри, идиотът, им подхвърлил как помагах на Убежището през войната и те си спомнили за мен. Разбира се, че ще си спомнят. Нахълтаха, заплашваха ме, заплашваха жена ми, децата ми… Какво можех да направя?
— Не те обвиняваме — отвърна скелетът.
— Така че изпълних желанието им. Превърнах Мърси в проскубана безинтересна женица. Не изпипах нещата кой знае колко, но щеше да свърши работа за няколко часа — те и бездруго само толкова искаха. Съжалявам, ако някой от вас е пострадал заради това, но трябваше да опазя семейството си.
— Никой не пострада — отвърна Валкирия, — но Дийкън Мейбъри… беше убит преди няколко дни.
Крейзис я загледа мълчаливо. После преглътна и кимна.
— Срамота — рече и наведе очи към пода. — Той… Иска ми се да кажа, беше добър човек, но си беше просто… Дийкън. Както и да е, аз му бях длъжник. Той ме запозна със Сара. Седмица по-рано я поканил на среща, а в отговор тя така се разсмяла, че трябвало да седне. За нас двамата с нея обаче срещата ни беше любов от пръв поглед. Така че съм му длъжник на Дийкън, да. Много… жалко, че сега никога вече няма да мога да му се отплатя.