— Млъквай, Скълдъгъри. Райън, кажи какво не е наред?
— Моят баща… почина. Мама се омъжи повторно. Мъжът й е свестен човек, но… Аз не исках да оставам в онази къща. Напомня ми за…
— Нищо подобно — повтори Скълдъгъри.
— Спри да ме прекъсваш! — кресна Райън. — Не знаеш какво е! Не знаеш!
— И ти не знаеш — отговори скелетът. — Райън, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но причината, поради която още не си поискал да се прибереш у дома, е фактът, че ти изобщо нямаш дом. Райън, ти не си истински. Ти не съществуваш.
Райън се вторачи в него.
— Какво?
— Ти си Дийкън Мейбъри — отвърна Скълдъгъри. — Представляваш просто едно скривалище, което си мисли, че е момче.
Осем
Райън направи крачка назад.
— Ти си луд.
— Така е — отвърна скелетът. — Но също така съм и прав. Дийкън е замислил целия този план, е, поне доколкото са му стигнали възможностите. Скрил е ключа, инсценирал е смъртта си и е отишъл право при Крейзис. Поискал е Робърт да му върне услугата. Накарал го е да го превърне в някой напълно незабележим — такъв, когото Фоу никога няма да заподозре, такъв, за когото никой няма да повярва, че е замесен в схемата с Машината.
— Скълдъгъри — меко се обади Валкирия. — Сигурен ли си?
— Крейзис едва-едва погледна Райън, докато бяхме в работилницата. Искаше да ни каже истината, но смятам, че е обещал на Дийкън да си мълчи. Когато новият външен вид бил подсигурен, Мейбъри се заел да обработва съзнанието си. Не можел да поеме риска Облоки да прочете мислите му и да го разкрие. Трябвало да изчезне напълно. Затова потиснал собствената си личност и я заменил с личността на Райън — личност на добро момче. На нормален смъртен.
— Не е вярно — каза Райън. — Не знам дори какви ги говориш, но не е вярно.
— И на мен ми се иска да не е вярно — отвърна скелетът, — но аз рядко греша. Дийкън е планирал да се скрие, докато Фоу изгуби следите му. Райън, можеш ли да си спомниш какво прави тази сутрин?
— Станах — отвърна момчето. — Закусихме с мама.
— Повтарям, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но жената, която мислиш за твоя майка, не съществува.
Райън усети болка някъде в гърдите.
— Не. Тя е моя майка. Моя майка е и аз я обичам.
— Знам — отговори Скълдъгъри. — Дийкън е много старателен в работата си. Но възможностите на долавящия да потисне една личност са все пак ограничени, особено когато той работи върху самия себе си. Тогава пукнатините в биографията на новата личност проличават много бързо. Например причината, поради която ти днес беше в библиотеката. Дълбоко в подсъзнанието си си знаел, че е важно да отидеш там. Знаел си и точно къде ще намериш ключа.
Райън осъзна, че плаче. Изтри сълзите си.
— Докато разглеждахме картата при Крейзис, ти знаеше, че замисляме да обезвредим Машината. Подсъзнанието ти не желае това да стане. Затова се опита да ни попречиш да стигнем дотук.
— Не е вярно — повтори Райън.
— Вярно е. Знаеш, че съм прав.
— Не. Не си прав. Аз знам кой съм.
— Затова ли плачеш?
— Не — продължи момчето. — Млъкни. Престани. Знам кой съм. Аз съм си аз. Говориш глупости. Нелепи неща. Ако аз не бях аз, щях да знам. Щях да знам.
— Не, няма как го знаеш. Много съжалявам.
Детективите не му бяха проговорили вече три часа. Седяха до масата. От време на време ги чуваше да си приказват тихо. Бяха го оставили на спокойствие.
Някъде отвън долетяха предупрежденията, известяващи клиентите на мола, че магазинът затваря. Представи си как приятелски компании и семейства бързат навън, как си бъбрят и се смеят, как майките дърпат децата, а децата се сърдят и плачат…
Райън си спомняше детството си. Помнеше майка си. И татко си. Спомни си и колко много обичаше майка си и колко му липсваше истинският му баща. Вече не искаше да бяга. Искаше да си отиде у дома. Но колкото повече мислеше за дома си, толкова по-нереален му се струваше той.
Когато Валкирия най-сетне пристъпи към него, в контролното помещение вече цареше мрак. Момичето седна на пода и опря гръб в стената.
— Здрасти, Райън — повика го тихо.
— Това не е моето име — отвърна момчето. Гласът му трепереше, както винаги, когато се вълнуваше. Поне така му подсказваше паметта.
— Смятам да ти викам Райън, докато реша, че не мога вече да ти викам така — каза Валкирия. — Не ми пука за Дийкън. Никога не съм го виждала. Не го познавам. Познавам теб, Райън. И те харесвам.