Момчето кимна, но не отговори.
— Сега ще отидем да потърсим Машината — продължи момичето. — Имаме няколко часа, преди да дойдат чистачките на мола. Скълдъгъри смята, че обезвреждането на бомбата няма да е проблем. Още ли искаш да ни помогнеш?
Райън се опита да види хубавото лице на Валкирия в сумрака.
— И какво ще направите, ако не искам? Ще ми отрежете ли ръката, за да свършите работата въпреки всичко? Откъде знаете, че можете да ми вярвате? В края на краищата, аз съм Дийкън.
— Ти все още си си ти.
— Такова нещо като аз изобщо не съществува.
Ръката на момичето намери неговата в тъмното. Противно на волята му, сърцето на Райън затупка бързо-бързо.
— Всеки от нас си има страни, които не харесва — каза момичето. — Скълдъгъри си има. Аз си имам. Сега и ти си имаш. Но не е задължително тази ти страна да управлява живота ти. Ти можеш сам да взимаш решения за себе си, Райън. Дийкън иска да продаде Машината, да направи малко лесни пари и после да остави други да разчистват кашата след него. Ти искаш да я обезвредиш, така че никой вече да не може да я използва. Можеш да направиш избор. Може да решиш да ни помогнеш. Можеш да решиш да помогнеш на мен.
— И на мен — обади се Скълдъгъри от другия ъгъл на стаята.
— Млъквай — каза Валкирия, без да отмества очи от Райън.
На устните на момчето се мярна сянка от усмивка.
— Ако ви помогна — рече, — това действително би вбесило Дийкън, нали?
— О — отвърна момичето. — Категорично.
Тази мисъл се хареса на Райън. Доколкото му идваше на ум, това беше единственият начин да си отмъсти на човека, лишил го от семейство и живот, които всъщност въобще не бяха съществували. Но болката на Райън от липсата им беше истинска. Мъката му беше истинска. И поне за следващите няколко часа момчето реши самият той също да бъде истински.
— При едно условие — рече.
Видя как в тъмното Валкирия наклони глава на една страна.
— Така… — отвърна тя предпазливо.
— Ако ви помогна и обезвредя бомбата, ще ми позволиш ли да те целуна?
И тогава Райън усети как по устните на момичето плъзва бавна, много бавна усмивка.
— Ще видим — отвърна тя и стана. После му подаде ръка, за да се изправи и той.
Скълдъгъри ги поведе през мола. Магазините бяха затворени и тъмни, но основната част на търговския център беше все още осветена. Чувството да видят пусто едно място, предназначено да подслонява тълпи, беше доста странно. Не беше нормално. Не беше редно. Общата атмосфера беше на пълна самота.
Без никой да продума, слязоха надолу по изключения ескалатор. Стигнаха партерния етаж и Райън се зае да обикаля наоколо с протегната напред ръка. Скълдъгъри твърдеше, че когато се приближи до Машината, момчето ще започне да чувства нещо. Може би вибрации. Гъдел. Райън беше попитал дали ще боли. Скълдъгъри не можеше да обещае нищо по този въпрос.
Валкирия вървеше след Райън. Съжаляваше го. Момчето знаеше, че е така. Разбира се, че ще го съжалява. Кой не би го съжалил? Той беше една жалка личност, която дори не беше истинска. Дори не знаеше как изглежда, как всъщност изглежда на външен вид. Наясно беше, че не е на петнайсет години. Знаеше, че е по-възрастен. Зачуди се каква ли е била на цвят косата му? Как е изглеждало лицето му? Как ли е звучал гласът му? А какви ли са били мислите му? Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не е бил особено добър човек — никак даже. Не и истински добър. Един добър човек никога не би извършил подобна постъпка.
Усети гъдел на дланта си. Леко боцкане.
— Мисля, че сме близо — обади се момчето. Думите му прокънтяха странно в пустия магазин.
— Под нас е — отвърна Скълдъгъри. — Вградена е в основите. Някъде наоколо трябва да е пултът за управление. Следвай гъдела.
Райън го послуша и ги поведе към една стена наблизо. Скълдъгъри почука по нея с кокалчетата на пръстите си. Звукът при почукването се стори съвсем нормален на Райън, но явно скелетът долови нещо, което момчето не можеше да чуе. Сигурно беше невероятно да бъдеш Скълдъгъри — винаги да знаеш правилното решение, винаги да си наясно какво трябва да се направи. Дори във фалшивия живот, който му беше дарил Дийкън Мейбъри, Райън никога не беше усещал подобна увереност.
— Защо не ме е изпипал по-добре? — попита момчето, докато скелетът продължаваше да потропва по стената.
Валкирия го загледа.
— Как така?
Смехът на Райън дойде внезапно, остър и къс.
— Ами така — погледни ме само. Защо не ме е направил по-готин, по-умен или по-красив? Създавал е чисто нова личност, нали? Защо се е самопревърнал в боклук като мен?
— Ти… не си боклук, Райън.
— Напротив. Аз съм дебел, грозен и не съм притрябвал на никого.
— Скълдъгъри — рече Валкирия. — Кажи му.
Скелетът спря да потропва по стената и се обърна към момчето.
— Дийкън се е постарал да конструира личност на човек, който се слива с масата, на някой, който не е изключителен с нищо, за да не привлича внимание.
Момичето поклати глава.
— Имах предвид да го накараш да се почувства по-добре.
— Това се каня да направя — отговори скелетът. — Дийкън те е направил средностатистически, Райън. Направил те е нормален. Максимално нормален. И с тази си постъпка собственоръчно е доказал колко изключителни могат да бъдат обикновените хора. В апартамента на Дийкън ти можеше да избягаш и да ни зарежеш двамата с Валкирия сами да се оправяме в битката. Но ти се върна. Върна се, за да ни помогнеш. Опълчи се на едни ужасяващо страшни хора, които искат да унищожат света, на хора, които ще те смачкат, ще те сдъвчат и ще те изплюят, без да им мигне окото, и при това го стори, без да имаш нито магически сили, нито каквато и да е подготовка. Постъпи така, защото си добър човек и притежаваш истинска смелост. Смелост, която реалният Дийкън Мейбъри никога не е имал. Той те е създал като едно възможно най-нормално момче, но при това неволно те е направил много по-добър, отколкото той самият някога би могъл да бъде.
— О — пророни Валкирия. — Ами… справи се много по-добре, отколкото очаквах. Как се чувстваш сега, Райън?
Райън я погледна.
— Много специален — отвърна и момичето се засмя.
Скълдъгъри притисна двата си палеца до стената, една голяма част от нея се отмести и се плъзна встрани. Райън очакваше да види отдолу преплетени кабели, но отместеният панел откри само релеф на ключа, издълбан насред плоча с много сложен метален лабиринт.
— Добре — обобщи Скълдъгъри.
Валкирия надникна отблизо.
— Лесно ли ще бъде да се обезвреди?
— Съвсем не.
— Смяташ ли, че ще се справиш?
Скълдъгъри почука брадичката си с пръст.
— Само с помощта на необичайно голямо количество късмет.
— Дали да не почакаме специалист?
— Не, за Бога! — скелетът рязко обърна глава към момичето. — Къде ще остане веселбата?
— Но ако объркаш нещо, всички може да умрем.
— Вярно си е, но вероятността да объркам нещо е нищожна.
Валкирия стрелна Райън с поглед и пак се обърна към скелета.
— Няма да объркаш значи?
— Шансовете са на моя страна.
— Сериозно?
— Почти.
— Аз викам да чакаме специалист.
— Това може да отнеме двайсет минути, че и повече, Валкирия.
— Е, и? Да не гоним влак? Имаме цялото време на света.
— Но никой момент не може да се сравнява с настоящето. Райън, искам да притиснеш длан към релефа. Оттам нататък аз ще те напътствам.
Тонът на Валкирия стана категоричен.
— Скълдъгъри. Чакаме специалист по бомбите.
— Че какво ще знае той, което аз да не знам?
— За бомбите и обезвреждането им ли? Сума ти работи.
Скълдъгъри махна пренебрежително с ръка.
— Бомбите са проста работа. Конструирани са да избухват. За да обезвредим бомбата, трябва да й попречим да избухне. Какво по-ясно от това?
Валкирия стисна Райън за китката и го дръпна настрани.
— Чакаме специалист.
— Мисля, че трябва да го оставим да опита — обади се един глас отзад. Тримата се обърнаха и озоваха очи в очи с Фоу и бандата му. Фоу се хилеше. — Може да ни спести усилието да унищожаваме света сам-самички.