Смехът на Райън дойде внезапно, остър и къс.
— Ами така — погледни ме само. Защо не ме е направил по-готин, по-умен или по-красив? Създавал е чисто нова личност, нали? Защо се е самопревърнал в боклук като мен?
— Ти… не си боклук, Райън.
— Напротив. Аз съм дебел, грозен и не съм притрябвал на никого.
— Скълдъгъри — рече Валкирия. — Кажи му.
Скелетът спря да потропва по стената и се обърна към момчето.
— Дийкън се е постарал да конструира личност на човек, който се слива с масата, на някой, който не е изключителен с нищо, за да не привлича внимание.
Момичето поклати глава.
— Имах предвид да го накараш да се почувства по-добре.
— Това се каня да направя — отговори скелетът. — Дийкън те е направил средностатистически, Райън. Направил те е нормален. Максимално нормален. И с тази си постъпка собственоръчно е доказал колко изключителни могат да бъдат обикновените хора. В апартамента на Дийкън ти можеше да избягаш и да ни зарежеш двамата с Валкирия сами да се оправяме в битката. Но ти се върна. Върна се, за да ни помогнеш. Опълчи се на едни ужасяващо страшни хора, които искат да унищожат света, на хора, които ще те смачкат, ще те сдъвчат и ще те изплюят, без да им мигне окото, и при това го стори, без да имаш нито магически сили, нито каквато и да е подготовка. Постъпи така, защото си добър човек и притежаваш истинска смелост. Смелост, която реалният Дийкън Мейбъри никога не е имал. Той те е създал като едно възможно най-нормално момче, но при това неволно те е направил много по-добър, отколкото той самият някога би могъл да бъде.
— О — пророни Валкирия. — Ами… справи се много по-добре, отколкото очаквах. Как се чувстваш сега, Райън?
Райън я погледна.
— Много специален — отвърна и момичето се засмя.
Скълдъгъри притисна двата си палеца до стената, една голяма част от нея се отмести и се плъзна встрани. Райън очакваше да види отдолу преплетени кабели, но отместеният панел откри само релеф на ключа, издълбан насред плоча с много сложен метален лабиринт.
— Добре — обобщи Скълдъгъри.
Валкирия надникна отблизо.
— Лесно ли ще бъде да се обезвреди?
— Съвсем не.
— Смяташ ли, че ще се справиш?
Скълдъгъри почука брадичката си с пръст.
— Само с помощта на необичайно голямо количество късмет.
— Дали да не почакаме специалист?
— Не, за Бога! — скелетът рязко обърна глава към момичето. — Къде ще остане веселбата?
— Но ако объркаш нещо, всички може да умрем.
— Вярно си е, но вероятността да объркам нещо е нищожна.
Валкирия стрелна Райън с поглед и пак се обърна към скелета.
— Няма да объркаш значи?
— Шансовете са на моя страна.
— Сериозно?
— Почти.
— Аз викам да чакаме специалист.
— Това може да отнеме двайсет минути, че и повече, Валкирия.
— Е, и? Да не гоним влак? Имаме цялото време на света.
— Но никой момент не може да се сравнява с настоящето. Райън, искам да притиснеш длан към релефа. Оттам нататък аз ще те напътствам.
Тонът на Валкирия стана категоричен.
— Скълдъгъри. Чакаме специалист по бомбите.
— Че какво ще знае той, което аз да не знам?
— За бомбите и обезвреждането им ли? Сума ти работи.
Скълдъгъри махна пренебрежително с ръка.
— Бомбите са проста работа. Конструирани са да избухват. За да обезвредим бомбата, трябва да й попречим да избухне. Какво по-ясно от това?
Валкирия стисна Райън за китката и го дръпна настрани.
— Чакаме специалист.
— Мисля, че трябва да го оставим да опита — обади се един глас отзад. Тримата се обърнаха и озоваха очи в очи с Фоу и бандата му. Фоу се хилеше. — Може да ни спести усилието да унищожаваме света сам-самички.
Девет
Валкирия пристъпи пред Райън и го прикри, а Скълдъгъри оправи вратовръзката си.
— Отлично — рече скелетът. — Паднахте право в капана ни.
Фоу огледа пустия мол.
— Капан, викаш? Може би точно в този момент трябва да нахлуят секачите? Може би това е онази част от приключението, в която ние се предаваме, тъй като вие значително ни превъзхождате числено, а след това ни арестувате и ни завличате в килиите ни?
— В общи линии.
Усмивката на Фоу стана още по-широка.
— Капанът щракнал ли е вече или още го чакаме?
— Няма да удостоя това с отговор — каза Скълдъгъри.