Застанал зад Облоки, Самюъл се потеше обилно. Райън виждаше дълбоките напрегнати бръчки по лицето му. Вампирът сякаш изпитваше болка.
— Домашното ви животно не изглежда никак добре — подхвърли Валкирия.
Фоу хвърли поглед зад гърба си и сви рамене.
— Залезе ли слънцето, всеки вампир желае единствено да съдере човешката си кожа и след това да изтрепе всичко, дето му се мерне пред очите. Единственото, което в момента пази всички ни живи, е последната капка серум, която той току-що взе. Гаджето ти май също си биеше нещо подобно? Как му беше името? Сийлън?
Раменете на Валкирия се сковаха и гласът й стана леден.
— Той не ми беше гадже.
— Лошо скъсахте, а? Всъщност, не ми отговаряй. Чух точно как е било. Обаче нещата май са свършили по-зле за него, отколкото за теб?
— За вампири не говорим — промърмори Райън.
Фоу се усмихна, а Мърси направо избухна в смях.
— Видя ли? — рече магьосницата. — Казах ти, че си пада по малката.
— И какво като си пада? — сопна й се Валкирия. — Той е чудесно момче. Вас ви бихме достатъчно, нека пък и някой да си пада по нас. Какво има, Мърси? Ревнуваш, че двама души могат да си падат един по друг, докато никой на тоя свят с капка ум в главата не би те харесал тебе, а?
Мърси я загледа злобно.
— Мнозина са ме харесвали.
— Да, бе — парира момичето. — Знам всичко аз.
Злобата се превърна в презрителна гримаса.
— Не в този смисъл.
— Не е необходимо да ми се оправдаваш.
— Каза момичето, дето ходеше с вампир.
— Каза психопатката, дето е ходила с всичко живо.
— Детектив Плезънт — обади се Фоу, прекъсвайки кавгата точно на най-интересното, — потънали сте в подозрително дълбоко мълчание. Не е типично за вас да пропускате да се месите в споровете.
— Ама продължавайте, моля ви се — отвърна скелетът, свел ниско глава. — Не ми обръщайте внимание…
Фоу се навъси.
— Какво правиш?
Скълдъгъри изчака момент, после им показа мобилния телефон в ръката си.
— Тъкмо пращах тука един есемес. Подкрепленията ни ще пристигнат всеки момент.
Раменете на Облоки увиснаха жално.
— Нали ви казах, че трябва направо да ги нападаме — изръмжа. — Ама не, вие все искате да приказвате и да се покажете колко сте умни.
— Млъквай, Облоки — рече Фоу. — Хубаво, детективе. Искаш да минаваме направо по същество? Така да бъде. Убийте ги.
Валкирия блъсна леко Райън настрани, когато Облоки се втурна към нея, а Мърси се стрелна право към Скълдъгъри.
— Ама разбира се! — рече момичето — Аз ще се оправям с великана, нямате грижи!
Фоу остана на мястото си, без да сваля очи от Райън. Зад гърба му Самюъл продължаваше да се поти.
Мърси отвори уста и Скълдъгъри побърза да се наведе, когато червеният лъч издълба бразда в стената зад гърба му. Детективът се скри зад една колона, но лъчът усили натиска си, стопи колоната, проби я и отнесе шапката от главата на скелета.
Облоки долепи длани до слепоочията си и стисна така, сякаш искаше сам да си сцепи главата. Валкирия залитна. Падна на едно коляно и протегна ръце напред в напразен опит да се прикрие. Райън понечи да изтича да й помогне, но видя, че Фоу вече крачи към него.
— Не вярвам да боли — рече му бандитът.
Райън се обърна и хукна нагоре по изключения ескалатор, в края му зави бързо и затича още по-нагоре по следващото рамо. Стигна почти до средата му, когато започна сериозно да съжалява за решението си. Краката му вече пищяха в протест, а дробовете му горяха. По принцип не го биваше в тичането — дори в училище, което отлично си спомняше, макар и никога да не беше ходил там.
Хвърли поглед надолу, видя как Скълдъгъри махва с ръка и Мърси отхвърчава нанякъде. Валкирия беше паднала на колене, а Облоки се беше надвесил отгоре й. Вълна от мрак избликна от пръстена на ръката на момичето и великанът рязко отстъпи назад от изненада. Психоатаката му изглежда се беше провалила, защото Валкирия бързо обви с ръце краката му. Притисна рамо в корема му, надигна се и с всички сили блъсна напред. Облоки се тресна в пода и изкрещя, Валкирия вече го беше възседнала и, в последния момент, преди да стигне горния етаж и да я изгуби от очи, Райън видя как момичето удря с чело великана право в лицето.
Леко залитайки, момчето отново затича, без ясна представа къде изобщо отива, нито пък какво ще прави, когато стигне там, накъдето се е запътил. През нощта молът беше направо плашещо място. Малкото светлини караха сенките да изглеждат още по-дълбоки. В тях можеше да се крие всеки.