— Ей! — изкрещя с все сили Райън, изтича и застана открит точно зад чудовището. — Ей, ти! Ей! Ела ме хвани! Хайде де!
Вампирът рязко вдигна глава и заръмжа.
— Онова, което искаш, е у мен! — кресна Райън и размаха ръката си, на чиято длан беше отпечатан ключът. Ако Самюъл-човекът все още се таеше някъде дълбоко у създанието, може би щеше да си спомни за какво всъщност беше цялата тази дандания. Може би щеше да си спомни, че всъщност преследва само и единствено Райън. А може би пък вампирът щеше да види пред себе си просто една по-лесна плячка и…
Звярът отскочи от Валкирия. Райън зави от ужас и отново побягна. Хвърли поглед назад, само за да види ноктите и зъбите и да усети лекия полъх, когато създанието скочи отново високо и връхлетя отгоре му.
Краката на Райън се преплетоха и той се спъна. Седна на пода и погледна нагоре. Вампирът висеше във въздуха точно над него и го гледаше втренчено. Мяташе се, ръмжеше и замахваше към момчето с ноктите си.
Скълдъгъри пристъпи напред, протегнал ръце, пръстите му бяха леко свити, контролиращи въздуха, който държеше съществото в капан. Костюмът на детектива беше съдран, а вратовръзката — накривена. Валкирия докуцука с шапката му в ръка. Показа му я и детективът изохка. През дъното на борсалиното беше прогорена сериозна дупка.
Вампирът заръмжа срещу всички.
Скълдъгъри вдигна ръце и звярът също се заиздига нагоре. Все по-високо и по-високо, подминавайки етаж след етаж. Валкирия хвана Райън за ръка и го поведе към една пейка наблизо. Когато вампирът стигна тавана на мола и нямаше как да се издига повече, скелетът рязко отпусна ръце и съществото се стрелна като камък към пода.
— Падането няма да го убие — рече Валкирия на Райън, докато вампирът падаше, — но ще му натроши достатъчно кости, така че да спре да ни тормози засега.
Вампирът се стовари пред тях със сериозно туп и не мръдна повече.
Скълдъгъри огледа клетата си шапка и я остави настрани.
— Райън — рече, — знам, че много ти се събра, но ни предстои още само една мъничка задачка по обезвреждането и разглобяването на бомбата и после ще те оставя да си почиваш. Обещавам.
Десет
Под ръководството на Скълдъгъри Райън обезвреди Машината на Страшния съд. Буквално я обърна наопаки. Когато и последната част от механизма беше превърната в нещо напълно безполезно, ръката на момчето пламна от болка. Той изсъска, погледна дланта си, а отпечатъкът от ключа се стопи и изчезна.
— Браво, Райън — похвали го Скълдъгъри. — Ти спаси света.
— Ти знаеше точно какво трябва да се направи — отвърна момчето. — Ти си този, който знаеше как да я обезвредим.
— Радвам се, че си останал с това впечатление — благо каза скелетът, — но аз със същия успех можех да ни светя маслото. Но все пак така стана по-добре, отколкото да чакаме специалист, не мислите ли?
После измъкна от колана си белезници и се зае да закопчава китките на изпадналите в безсъзнание бандити, като остави Валкирия и Райън сами.
— Още колко време имам? — попита момчето.
Валкирия се поколеба.
— Скълдъгъри каза… каза, че когато цялата история с Машината приключи, независимо по какъв начин, личността на Дийкън отново ще започне да взема превес.
— Значи ще стане скоро — тихо каза Райън.
— Ами… да, боя се, че е така.
Райън кимна. Не каза нищо. Опасяваше се, че гласът ще му изневери.
— Ти май ми спаси живота одеве — рече Валкирия. — Постъпи много смело.
Райън се усмихна вяло.
— Може би ще ме запомниш с това.
— Абсолютно.
— В момента обаче не се чувствам особено смел. Честно казано, ми се плаче.
Валкирия сложи длан на рамото му.
— Не искам да умирам — каза Райън. Вече плачеше. Без притеснение. Единствената му мисъл беше, че след няколко минути вече нямаше да го има. Той вече нямаше да съществува. Бяха попречили на Фоу и останалите да унищожат света, но светът на Райън така или иначе свършваше. — Не е честно. Защо Дийкън да може да живее, а аз — не?
— Не знам — кротко отвърна Валкирия.