— Какво правеше в колата на господин Плезънт? — попита майка й.
Мисловният процес на момичето рязко спря. Майка й се взираше в нея гневно, но очите й молеха, настояваха за разумно обяснение. Зад гърба й Фъргъс едва ли не се кикотеше, а Берилия излъчваше дълбока, но абсолютно фалшива загриженост.
— Аз не съм била… — почна Стефани.
— Напротив! — излая на секундата Фъргъс.
После се овладя и допълни:
— Видях те.
— Видяхме те, мила — повтори Берилия и тъжно поклати глава. — Вчера те видяхме в онази ужасна кола. Тя вдига такъв шум, човек не може да препусне да я забележи. После те видяхме отново, само преди няколко часа.
— Чичо ти и леля ти дойдоха да ми кажат — обади се майка й. — Трябваше да го науча от Фъргъс и Берилия.
— Стори ми се, че нямахме друг избор — изчурулика Берилия. — Чувстваме Стефани като наша дъщеря.
— Той ме докара до вкъщи — отвърна момичето. — Какво толкова?
Майка и сведе очи към пода.
— Не ме лъжи, Стеф — каза тихо.
— Не лъжа.
— Не ме лъжи! — този пък викът на майка й откънтя в антрето.
Стефани усети как се надига гневът й — гняв не срещу майка й, а срещу Фъргъс и Берилия, задето си позволяваха да се месят. Не се съмняваше, че единствената причина е желанието им да си отмъстят, задето момичето беше наследило имението и активите на Гордън.
— Мамо… — почна Стефани, но Фъргъс отново я прекъсна:
— Какво изобщо правеше с онзи тип?
— Не е твоя работа — озъби се момичето.
— Просто се грижим за теб, мила — обади се Берилия с превзетия си глас.
— Защо беше в онази кола? — попита майка й. — Къде ходи тази вечер? Ако не получа задоволителни отговори от теб, отивам право при господин Плезънт. Аз при всички положения ще отида при него, но ако ти поне се опиташ да ми помогнеш да разбера…
— Мамо, нищо не е станало.
Берилия цъкна тъжно с език.
— Клетото невинно дете, забъркало се е с погрешните хора…
Стефани направи презрителна гримаса.
— Погрешните хора?
— Не би искала да те свързват с хора като този Плезънт, мила — отвърна леля й.
— И какви са тия хора?
Физиономията на Берилия изобрази крайно отвращение и тя изплю:
— Откачалки.
— Това е нелепо — стисна зъби момичето.
— Защо тогава не кажеш на майка си къде си била? — обади се Фъргъс.
— Защото това не влиза в работата на никого тук!
Майка й я погледна строго.
— О, смятам, че този въпрос е именно моя работа. Не знаем нищо за този господин Плезънт. Не знаем що за човек е.
— И защо си крие лицето? — попита Берилия, чието натрапчиво любопитство издаваше колебанието й дали изобщо иска да получи отговор.
— Какъв му е проблемът? — настоя и Фъргъс. — Обезобразен ли е?
Берилия потрепери при самата дума, а Фъргъс облиза устни от нетърпение. На Стефани й се искаше да им се нахвърли, да се разкрещи, но вместо това се затвори напълно и млъкна. Погледна майка си и майка й я погледна в отговор.
— Върви си в стаята — каза майка й и Стефани я послуша с радост. Дори не погледна чичо си и леля си, когато пое нагоре по стълбите, а когато стигна до вратата на стаята си, дочу пискливия глас на Берилия:
— Тя не е виновна. Всичко е заради тая музика, дето я слушат сега децата…
Какви можеха да бъдат нещата, част II:
(Мястото на тази сцена е веднага след момента, в който Валкирия е отровена и е прекарала в безсъзнание повече от ден)
Очите на Стефани се разшириха.
— Колко е часът?
— Минава един — рече Скълдъгъри.
— През нощта? — ахна момичето.
Скелетът се поколеба.
— Да, само че не същата нощ.
— Какво?
— Беше в безсъзнание в продължение на двайсет и шест часа — тихо се обади Чайна. — Родителите ти сигурно вече са се поболели от тревога.
В отговор Стефани направо откачи, така че магьосниците й донесоха телефон и излязоха от стаята. Момичето набра мобилния на майка си и затаи дъх, докато чакаше да й вдигнат.
— Стеф? — долетя гласът на майка й, в който се долавяше истерия.
— Здрасти, мамо — нервно отвърна момичето.
— О, мило! Къде си? Добре ли си?