— Защо са я скрили? — попита Райън. — Защо направо не са я задействали?
— Защото нямат ключа, който я задейства — обясни Скълдъгъри. — Последните няколко години те го търсят тоя ключ. Това е и причината Дийкън да се присъедини към тях. Е, преди девет дни най-сетне го намерили. Но Дийкън нямал ни най-малко намерение да активира Машината. Скрил ключа, като направил така, че да прилича на катарама, и се наканил да го продаде на онзи, който му предложи най-високата цена.
— Но бандата на Фоу докопали Дийкън, преди да успее да проведе търга — продължи Валкирия. — Подгонили го и той съвсем случайно взел, че паднал в мелачка за дървени трупи.
Райън примигна.
— Да — заключи момичето.
— Та сега Фоу пак търси ключа — каза Скълдъгъри. — Търсенето ги довело в библиотеката, а пък нашето търсене доведе нас при тях. А и тяхното, и нашето търсене доведоха всички ни до теб, Райън.
Райън погледна дланта на ръката си.
— Но ключът изчезна. Разтроши се, когато го стиснах. Сега е само прах.
— Ключът не е бил предметът, който си уловил — отвърна Скълдъгъри. — Ключът е самият отпечатък, който предметът е оставил върху кожата ти. Райън, имам една добра и една лоша новина. Лошата е, че в момента ти си единственото живо същество на света, което може да активира Машината на Страшния съд и по тази причина Фоу и хората му никога няма да спрат да те преследват. Добрата новина е, че тъй като аз и Валкирия ще те пазим, имаш доста сериозен шанс да се измъкнеш от цялата тази история сравнително безболезнено.
Валкирия погледна тила на скелета.
— Нали каза, че е много вероятно да се опитат да му отрежат ръката.
— Казах „сравнително“ — напомни й Скълдъгъри.
Четири
Апартаментът на Дийкън Мейбъри беше претарашен.
Скълдъгъри и Валкирия влязоха първи, за да проверят дали е безопасно, а Райън пропълзя подире им. Листове хартия бяха разпилени безредно върху протрития килим. Грозният диван беше разпорен и изтърбушен, пълнежът му — изтеглен навън като някакви пухести вътрешности. Столовете бяха преобърнати, рамките на картините — натрошени, всички чекмеджета бяха извадени, а съдържанието им — разсипано и пръснато.
— Какво точно търсим в тоя хаос? — попита Валкирия.
— Фоу все някъде трябва да е скрил Машината на Страшния съд — обясни Скълдъгъри, ровичкайки из боклуците. — Трябва да открием къде. Може да извадим късмет и да установим, че Дийкън ревностно си е водил дневник за всяка своя крачка. Но ако не намерим стабилна следа, която да ни отведе до Машината, може пък да попаднем на нещо друго — улика или някое име, което да ни помогне да направим крачка напред в разследването.
Валкирия въздъхна.
— Мразя да търся улики.
Райън се усмихна — толкова сладка беше нацупената муцунка на момичето.
— Търсенето на улики е неделима част от детективската работа — отбеляза Скълдъгъри.
— Предпочитам оная част, в която удряме хора.
— Това е, защото си насилница по природа. Трябва да се стараеш да си по-кротка, като Райън.
Райън спря да се любува на Валкирия и се намръщи.
— Откъде-накъде пък да съм кротък?
— Мм? — Скълдъгъри вдигна очи. — О, не исках да те обидя. Допуснах, че си кротък, защото никакъв те няма в насилието. Освен това пищиш много.
— Само защото не се замесвам в схватки всеки ден, не означава, че не мога да се бия — отвърна Райън, а лицето му цялото пламна.
— Да не те бива в насилието не е нещо, от което да се срамуваш — отговори Скълдъгъри, изправи съборен на пода шкаф-кантонерка и се зае да шумоли с хартиите в него. — Ако на света имаше повече хора като теб, нямаше да има нужда да съществуват хора като нас.
— Не съм насилница по природа — изръмжа Валкирия.
— А аз не съм кротък — настоя Райън.
— Но си пищиш много — обобщи Скълдъгъри.
— Откъде знаеш? — заяде се Райън. — Познавате ме от няма и два часа.
— И за тия два часа ти през повечето време пищя — сви рамене Скълдъгъри. — Не виждам как би могъл да обориш логиката ми.
— Не съм насилница по природа — повтори Валкирия.
— Разбира се, че не си — отвърна скелетът, без да спира да рови в кантонерката. — Виноват.