Валкирия се навъси и почна да прехвърля хартиите по пода. Опитът на Райън да защити мъжествеността си не беше произвел никакъв ефект върху нея. За момчето беше ясно, че едва ли може да я вини за това. Тя беше магьосница, която ден след ден смазва от бой злодеи. Райън беше пълничък загубеняк, който беше оставил едно момиче да се бие, за да го защити. Единственият начин да промени мнението й за него, беше като извърши нещо толкова смело и благородно, че тя да няма друг избор, освен да се впечатли. Решен, той се обърна, видя застаналата на прага на апартамента женица на средна възраст и запищя.
Женицата се стресна от писъка му, но не беше и наполовина толкова уплашена, колкото Райън. Момчето нададе нов, особено висок фалцетен вой, а положението се влоши повече, когато Валкирия с един скок се озова пред него и го прикри с тялото си.
— О — рече женицата от прага. Носеше пеньоар на цветя и наметната на раменете жилетка. Като за женица на средна възраст не беше никак страшна.
Скълдъгъри пристъпи напред, а на фалшивото му лице се изписа широка усмивка.
— Здравейте — рече бодро. — Как сте в този чуден ден? Влезте, влезте. А вие сте…?
— Франсин — отвърна жената малко смутено. — Живея по-надолу по коридора… Какво правите в апартамента на Дийкън Мейбъри?
— Познавате Дийкън? — попита скелетът. Валкирия излезе зад гърба на жената и се огледа старателно по стълбищния коридор, после се върна в апартамента и затвори плътно входната врата.
— Ами, да — рече Франсин, смръщи се учудено към Валкирия, после върна поглед върху Скълдъгъри. — Съседи сме, много добър човек. Ако го ограбвате, трябва да ви предупредя — в този квартал не гледаме с добро око на тия работи.
— Не го ограбваме — отвърна Скълдъгъри, — но се боя, че имам други лоши новини.
— За Дийкън ли? — очите на жената се разтвориха широко.
— За него.
— Болен ли е?
— Малко по-лошо.
Жената ахна.
— Умира ли?
— За кратко умираше, да — рече Скълдъгъри. — В момента е напълно мъртъв.
Челюстта на Франсин увисна.
— Какво? Дийкън… Дийкън е мъртъв?
— Боя се, че да.
— О, не. О, не, не, не — жената се преви и Валкирия я хвана в последния момент, преди да падне на пода. — Моят Дийкън… Моят клет Дийкън…
Валкирия дотътри Франсин до единствения останал на краката си стол и я тръшна отгоре му.
— Той беше толкова силен — хълцаше жената. — Толкова горд. С такова достойнство. Как умря?
— В мелачка за дървесина — отвърна Валкирия.
Франсин зави и се заля в сълзи, блъскайки по масата с малките си юмручета.
— Защо го прибра, Господи?
Валкирия вдигна очи към Скълдъгъри, а скелетът сви рамене в отговор.
— Ъм — почна момичето. — Много съжалявам за вашата, такова, загуба. Сигурна съм, че е бил страхотен… Сигурна съм, че…
После се запъна, замълча и сама вдигна рамене. Райън погледна Скълдъгъри, но явно и той не се канеше да предложи никаква истинска утеха на горката жена.
— Явно много сте го обичали — каза тогава момчето и с намесата си изненада сам себе си.
— Така е — проплака Франсин.
— Сигурен съм, че и той ви е обичал.
Франсин вдигна глава, очите й бяха червени, подути и пълни с молба.
— Той говореше ли за мен?
Райън се поколеба, а Валкирия, застанала зад гърба на жената, му се захили подигравателно.
— Непрекъснато — отговори момчето. — Да. Божичко, всеки пък като си приказвахме, той не спираше да повтаря: „Франсин това, Франсин онова и… оо, колко обичам Франсин“.
— Казвал го е?
— Да, определено нещо от сорта…
Франсин сплете ръце пред гърдите си.
— Знаех си — възкликна. — Знаех, че той ме обича. Всичките дълги мълчания. Всички конфузни моменти. Трябваше да му кажа, че и аз чувствам същото. Тогава двамата можехме… Можехме…
И тя отново избухна в ридания. Зад нея Валкирия вдигна палци към Райън. Стори му се, че жестът съдържа известна доза сарказъм.
— Двамата с Дийкън често ли си говорехте? — попита Скълдъгъри жената, приведе се над нея и нежно я потупа по ръката. — Разказвахте ли един на друг как минават дните ви? Доверявахте ли се един другиму…?
— При любов като нашата — изчурулика Франсин, — думи не бяха необходими.
— Колко неудобно — промърмори скелетът, рязко се изправи и се отдалечи от жената.
— Франсин — продължи Райън, — ние търсим нещо наше, което бяхме дали на Дийкън за съхранение. Знаете ли къде може да е? Голямо е колкото, ъм, ами, колкото къща е голямо.