Само веднъж Социологът наруши мълчанието:
— Кълна се във Времето, та това е една малка Промяна в Реалността.
Харлан се възползва от благоприятния случай и импровизира:
— Така е. Според мен тя е почти незначителна. Това е именно проблемът. Промяната е под осезаемата разлика и аз съм избрал един конкретен индивид, за да докажа тезата си чрез него. Естествено, не би било дипломатично да ползвам апаратурата на нашия Сектор, преди да съм сигурен, че не греша.
Вой не отговори и Харлан също замълча. Нямаше смисъл да прехвърля границите на безопасното. Вой стана.
— Ще предам материала ви на един от проектантите си. Ще го запазим в тайна. Сам разбирате обаче, че това не бива да се приема като прецедент.
— Разбира се, не.
— И ако не възразявате, бих желал и аз да присъствувам при Промяната на Реалността. Надявам се, че ще ни направите честта сам да ръководите М.Н.П.
Харлан кимна:
— Поемам цялата отговорност върху себе си.
Когато влязоха в залата за наблюдение, два от екраните работеха. Инженерите вече ги бяха фокусирали в точните координати на Пространството и Времето и след това си бяха отишли. Харлан и Вой бяха сами в искрящата стая. (Молекулярният филм не само блещукаше, а и заслепяваше, но Харлан гледаше единствено екраните.) И двете изображения бяха неподвижни. Те биха могли да бъдат изображения на мъртвите, тъй като отразяваха математически точни моменти от Времето.
Едното изображение бе с ярък, естествен цвят; машинното отделение, в което Харлан разпозна експериментален космически кораб. Някаква врата се затваряше и една блестяща обувка от червен, полупрозрачен материал запълваше останалото пространство на зрителното поле. Тя бе неподвижна. Всичко бе неподвижно. Ако изображението би могло да стане достатъчно ясно, за да отрази прашинките във въздуха, и те биха били неподвижни.
— Два часа и трийсет и шест минути след запечатания момент машинното отделение ще бъде празно — отбеляза Вой. — Разбира се, в настоящата Реалност.
— Знам — промърмори Харлан.
Той си слагаше ръкавиците, а проницателните му очи вече обгръщаха разположението на критичния контейнер върху полицата му, измерваха разстоянието до него в стъпки и преценяваха най-изгодната позиция, в която да бъде преместен. Харлан хвърли един бърз поглед върху другия екран.
Ако машинното отделение, което бе в обсега на описаното като „настояще“ по отношение на този Сектор на Вечността, в който се намираха сега, бе с определен и естествен цвят, то другото изображение, съсредоточено около двайсет и пет Столетия напред в „бъдещето“, носеше синия отблясък, присъщ на всички представи за него.
Това бе едно космично пристанище. Тъмносиньо небе, синьо обагрени сгради от непокрит метал върху синьозелена почва. На преден план — някакъв странен модел син цилиндър с тумбесто дъно. На заден план — други два, подобни на него. И трите — с насочени разцепени отвори нагоре, като цепнатината се врязваше дълбоко в корпуса на всяка космична ракета.
Харлан се намръщи:
— Особени са.
— Електрогравитационни — сухо уточни Вой. — 2481-ият е единственият Век, разработил електрогравитационен междупланетен полет. Няма пропелери, няма атомна физика. Това е един естетически издържан механизъм. Жалко, че Промяната трябва да ни раздели с него. Много жалко.
Той впи поглед в Техника с ясно доловимо неодобрение.
Устните на Харлан се свиха. Неодобрение, разбира се. Защо се учудваше? Той беше Техник.
Без съмнение, някой Наблюдател бе донесъл подробни сведения за наркоманията. Някой Статистик бе доказал, че Промените в последно време са увеличили размерите на наркоманията и сега тя бе достигнала рекордни цифри в дадената Реалност. Някой Социолог, може би дори самият Вой, бе използвал данните, за да направи психохарактеристика на обществото. И накрая някой Компютър бе разработил Промяна на Реалността, необходима за ограничаване наркоманията до безопасни размери, и бе установил като допълнителен резултат, че от това трябва да пострада електрогравитационният междупланетен полет. Десетки, не, може би стотици хора, които заемаха най-различни постове във Вечността, бяха взели участие в този проект.
И тогава, най-накрая, един Техник като него трябваше да се намеси. Следвайки насоките, които всички те му бяха начертали, той трябваше да бъде онзи, който да извърши фактическата Промяна на Реалността. А след това същите тези хора щяха да го зяпат с високомерно обвинение. Техните облещени погледи щяха да казват: „Не ние, ти разруши тази красота.“
И заради това щяха да го осъждат и отбягват. Щяха да стоварват собствената си вина върху неговите плещи и да го презират за това.