Той посочи с пръст индикатора на Столетията. Стрелката се движеше между 95000-ия и 96000-ия Век.
Като постави ръка върху управляващия лост, Туисъл внимателно започна да намалява скоростта на капсулата. 99000-ият бе останал зад тях. Стрелката на по-грубия индикатор застина неподвижно. По-чувствителната апаратура започна бавно да отчита номера на Столетията.
99726… 99727… 99728…
— Какво ще правим? — едва прошепна Харлан.
Туисъл поклати глава с жест, който красноречиво призоваваше към търпение и вяра, но той изразяваше и съзнанието на Компютъра за собственото му безсилие.
99851… 99852… 99853…
Харлан се приготви за труса на бариерата и отчаяно помисли: Нима ще трябва да се спасява Вечността само за да се получи отсрочка и да се спечели време за предстоящата борба със създанията от Скритите Столетия? Но как иначе би могъл да си върне Нойс? По-скоро назад, назад към 575-ия и там да напрегне всички сили…
99938… 99939… 99940…
Харлан затаи дъх. Туисъл още повече намали скоростта. Капсулата едва пълзеше напред. Всичките й механизми работеха безупречно и тя веднага откликваше дори и при минимално придвижване на управляващия лост.
99984… 99985… 99986…
— Сега, сега, ето сега… — несъзнателно шепнеше Харлан.
99998… 99999… 100000… 100001… 100002…
Числата ставаха все по-големи и двамата мъже като в транс следяха как номерата на Столетията върху индикатора нарастваха.
Туисъл пръв се съвзе.
— Няма никаква бариера — радостно извика той.
— Но тя беше тук. Бариера имаше — откликна Харлан.
Безкрайна мъка разкъсваше сърцето на влюбения.
— А може би те са похитили Нойс и са снели бариерата, защото тя вече е изпълнила своята функция.
111394-ия!
Харлан изскочи от капсулата и извика:
— Нойс! Нойс!
В неясен синкоп ехото резонира в стените на пустия Сектор и замря.
Туисъл слезе по-спокойно и извика след по-младия човек:
— Харлан, почакай!
Напразно! Харлан стремително летеше през празните коридори към онази част на Сектора, където те с Нойс си бяха устроили някакво подобие на дом.
За миг през ума му мина, че можеше да се срещне с някой от „еволюиралите хора“, както Туисъл ги наричаше, и изведнъж той усети как го полазиха студени тръпки, но страстното желание да намери Нойс се оказа по-силно от страха му.
— Нойс!
И внезапно, преди още да се увери, че наистина я е видял, тя се озова в обятията му, обгърна с ръце шията му, притисна се с цялото си тяло към него и опря бузата си в рамото му, а тъмната й мека коса нежно галеше брадичката му.
— Ендрю — шепнеше тя, като се задъхваше в прегръдките му. — Къде беше? Дълго време все те нямаше и нямаше и аз вече започнах да се плаша.
Харлан я отстрани малко от себе си и започна да й се любува с жадно възхищение.
— Всичко наред ли е при теб?
— При мен — да. Но се уплаших да не ти се е случило нещо неприятно…
Нойс изведнъж прекъсна мисълта си и в очите й проблесна ужас.
— Ендрю! — едва можа да промълви тя.
Харлан стремително се обърна.
Но това беше само Туисъл, запъхтян от бързия ход.
Вероятно изражението на лицето на Харлан поуспокои Нойс, защото тя запита с по-хладнокръвен глас:
— Познаваш ли го, Ендрю? Той с теб ли е?
— Не се безпокой — отвърна Харлан. — Това е моят шеф, Старши Компютър Лейбан Туисъл. Той знае всичко.
— Старши Компютър?!
Нойс стреснато се дръпна назад. Туисъл бавно се приближи към нея.
— Аз ще ти помогна, дете мое. Ще ви помогна и на двамата. Дадох дума на Техника, но той не иска да ми повярва.
— Моля да ме извините, Компютър — резервирано каза Харлан все още без особено разкаяние.
— Простено ти е — отзова се веднага Туисъл.
Нойс стеснително и след доста двоумене му позволи да я хване за ръка.
— Кажи ми, моето момиче, добре ли живееше тук?
— Безпокоех се.
— И никой ли не е идвал, откакто Харлан е заминал?
— Н… не, сър.
— Никой? Ни жива душа?
Тя поклати отрицателно глава и погледна Харлан въпросително с тъмните си очи.
— Защо питате?
— Просто така, моето момиче. Нелепа приумица. Да вървим, ще те върнем в 575-ия.
На връщане Ендрю Харлан постепенно потъна в неспокойни и дълбоки размисли. Той дори не погледна индикатора, когато минаха 100000-ия, и Туисъл високо и облекчено изсумтя, като че до последната минута се бе боял да не попадне в капан.
Харлан почти не се помръдна и когато ръката на Нойс се плъзна в неговата и в отговор той почти машинално бе стиснал пръстите й.