След като Нойс бе заспала в една съседна стая, разкъсващото нетърпение на Туисъл достигна кулминационната си точка.
— А сега — обявлението, моето момче! Аз удържах на думата си. Любимата ти е вече с теб.
Мълчаливо, все още зает със собствените си мисли, Харлан разтвори лежащия върху бюрото том. Намери необходимата му страница.
— Всичко е много просто — каза той, — но е написано на английски. Ще ви го прочета първо буквално, а след това ще ви го преведа.
Малкото рекламно обявление заемаше горния ляв ъгъл на страница трийсета. На фона на щрихованата рисунка бяха напечатани няколко думи с големи семпли букви:
Под него с малки букви бе написано: „Ежеседмичен бюлетин за абонати в провинцията. Пощенска кутия 14, Денвър, Колорадо.“
Туисъл напрегнато изслуша превода на Харлан и видимо се разочарова.
— Какво е това „акции“? — запита той. — Какво са искали да кажат с това?
— Борсата — нетърпеливо отвърна Харлан. — Система, съгласно която частният капитал се влага в дадено търговско предприятие. Но не в това е работата. Нима не виждате щрихованата рисунка, на фона на която е отпечатано рекламното обявление?
— Виждам я. Гъбовиден облак от взрив на атомна бомба. Опит да се привлече вниманието. Е, и?
— Да ме порази Времето! — избухна Харлан. — Но какво ви става, Компютър? Погледнете датата на изданието.
Той посочи един малък ред на самия връх на страницата, отляво на номера й: 28 март, 1932 година.
— Това едва ли се нуждае от превод. Цифрите са почти същите като в Единния Междувременен Език и вие сам виждате, че това е 19.32-ият Век. Нима не знаете, че в това Време нито едно живо същество още не е видяло гъбовидния облак? Никой не би могъл да го нарисува така точно освен…
— Почакай, почакай. Та това е само една щрихована шаблонна рисунка — каза Туисъл, като се стараеше да запази спокойствие. — Може би приликата с гъбовидния облак е случайно съвпадение?
— Случайно съвпадение? Бихте ли хвърлили още един поглед върху формулировката на обявлението?
Почти изгубил търпение, Харлан заби пръсти в четирите кратки реда, на които бе поместена рекламата.
— „Акциите на — Търговските сделки — Обект на — Мълвата.“ Както виждате, началните букви образуват думата АТОМ, което е английското наименование за атом. И това ли е случайно съвпадение? Не, не е. Нима не виждате, Компютър, че това обявление удовлетворява всички поставени от самия вас условия? То мигновено прикова вниманието ми.
Купър е знаел, че е невъзможно да пропусна подобен анахронизъм. Същевременно за човек от 19,32-ия Век в него няма никакъв скрит смисъл.
Така че това съобщение би могло да се помести само от Купър. То е и неговото послание до нас. Знаем положението му във Времето с точност до една седмица. Имаме и пощенския му адрес. Единственото нещо, което може да се направи, е да се последва Купър. В цялата Вечност има само един човек с достатъчно познания за предисторическата епоха, за да открие в нея Купър — това съм аз.
— И ти си съгласен да го последваш? — лицето на Туисъл светна от облекчение и щастие.
— Съгласен съм — при едно условие.
— Отново условия? — намръщи се Туисъл, внезапно възвърнал си нормалното самочувствие.
— Условието е същото. Не искам нищо повече. Нойс трябва да е в безопасност. Тя ще дойде с мен. Няма да я оставя тук.
— Ти още не ми вярваш? Измамих ли те досега? Какво все още те безпокои?
— Само едно нещо, Компютър — мрачно отвърна Харлан. — Едно единствено. На 100000-ия имаше поставена бариера. Защо? Това е, което още не ми дава покой.
17. Кръгът се затваря
Тази мисъл непрекъснато го преследваше. В суматохата на подготовката за отпътуването времето неусетно летеше, но с всеки изминат ден тревогата на Харлан нарастваше. Отначало тя се вмъкна между него и Туисъл, а след това и между него и Нойс и в отношенията им настъпи отчуждение. Дори денят на самото заминаване не можа да изтръгне Харлан от състоянието на мрачна замисленост.
Когато Туисъл се завърна изтощен от едно заседание на Специалния Комитет към Съвета, Харлан едва можа да се насили да прояви поне минимален интерес към разискванията.
— Как мина? — запита той.
— Не беше от най-приятните разговори — уморено отвърна Туисъл.
Техникът бе готов да се задоволи с този отговор, но за да запълни паузата, промърмори:
— Надявам се, не сте им разказали за…
— Не съм, не съм — раздразнено каза Туисъл. — Не им казах нито за момичето, нито за твоята роля в историята с Купър. Заявих, че вината е била в неизправността на механизмите — просто неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Поех цялата отговорност върху себе си.